— Те не носят драконови люспи, Ваше Височество.
— Какво? — Тя застана на ръба на реката, напръска лицето си със студена вода и пи от нея, докато кашлицата спре. Когато погледна нагоре видя, че войниците са изчезнали в мрака. Не че имаха нужда от помощ, за да излязат. Реката ги ръководеше.
— Не носят доспехите си, Ваше Височество.
— Тогава ще ги убият, още преди да излезнат от реката! Това е нелепо! Лудост!
Джаслин удари водата. Бяха стигнали чак дотук, бе изтърпяла ужасна болка, а сега трябваше да се връщат обратно през пушека. Вероятно щяха да се изгубят в голямата пещера, а дори и да не го направеха, пушекът щеше да ги довърши. А без броня войниците нямаше да направят нищо. Никой нямаше да се измъкне.
— Не съвсем. — Ездач Семиан започна да съблича доспехите си.
— Ваше Височество, ще се наложи да поплуваме.
— Накъде, Семиан?
— Докато минем покрай пожара на изхода на пещерата, Ваше Височество.
— А после? Смяташ, че ще можем да си плуваме надолу по реката без драконите да ни забележат?
— Точно така — каза Семиан. Той вдигна щита си и промуши два пръста пред дупка, издълбана в него. След това показа на Джаслин двата ремъка около нея.
— Когато моментът настъпи, легнете по гръб във водата, Ваше Височество. Дръжте ремъците и докоснете устата до дупката. Щитът ще си плава, а Вие ще можете да дишате. Не плувайте, просто се носете по течението. Нека водата Ви отнесе нататък.
— Когато моментът настъпи…
Семиан свали напълно бронята си и потъна във водата.
— Ако огнените се провалят, ще се опитам да разсея драконите. Ако доближа дотолкова, че Матанизкан чуе гласа ми, може и да я накарам да ми се подчини. Ще разберете дали съм успял и тогава ще тръгнете.
— Ще те хванат. — Джаслин погледна към Семиан. Вече едва различаваше силуета му в мъглата. Раменете и главата му все още бяха над водата. Правеше това за нея, разбра тя. Не ставаше въпрос за някой план на алхимиците. Това бе негова идея. Щеше да я спаси. Тази мисъл я накара да се почувства странно. Понечи да стане и да му нареди да се върне, но след това се спря.
Така или иначе, вероятно всички щяха да умрат.
— По-добре да умра така, както искам аз, а не някой друг — отговори ѝ той.
Така му бе казала и тя, когато бе настояла да дойде с войниците и да се опита да избяга. Бе полугол, въоръжен само с меч, който висеше на кръста му. Бутилка с някаква течност висеше от врата му, а до него имаше щит, голям колкото врата. Джаслин гледаше занемяла как той се отпуска във водата и вдига щита над себе си. Това бе лудост.
Тя прехапа устни и го изпрати с поглед, докато той послушно заплува към смъртта си.
62
Разпад
Изкачването по стълбите до върха на Кулата на Въздуха се оказа по-трудно, отколкото отпреди седмица. По средата на пътя Хирам се спря, за да си поеме глътка въздух. Погледна към ръцете си. Трепереха. Усещаше болестта и в краката си, и в речта си, която отново започна да заваля.
Дали обаче бе заради болестта?
Или заради това, което бе узнал?
Но не, той не знаеше нищо. Само подозираше.
Но от друга страна, принц Джехал го бе подкрепил, бе предал Шезира и бе направил Зафир Говорител. Освен това помнеше какво му бе казал Джехал в Залата на Кралете. Помнеше и какво му продумаха на ухо, че Джехал и Зафир са любовници. Първоначално той бе отказал да го повярва. След това бе потърсил източника на слуха. Не можеше да е сигурен кой го е пуснал, но изглеждаше, че е тръгнал от Кулата на Здрача. Което означаваше, че идва от Шезира. Дали просто я бе яд и клепаше Зафир в отчаян опит да обърне решението на кралете и кралиците? Нямаше да стане. Силвалан не се интересуваше от тези неща, а Наргон щеше да е доволен.
„Късно е, Шезира. Вече и аз не мога да го променя, дори да исках.“
Той отново тръгна нагоре по стълбите и накрая стигна върха на кулата. Обикновено тя бе шумна заради слугите, които тичаха нагоре-надолу по етажите, но днес бе тиха и почти празна. Вратите на горните два етажа бяха охранявани. Войниците бързо го пуснаха да мине, но обикновено не бяха тук.
„Трябва да я следя. Да разбера къде ходи. Да знам какво прави, с кого се среща.“
— Милорд.
Той се спря. Бе се унесъл в мислите си и не бе видял Зафир. Тя стоеше в малкото антре, което разделяше личните ѝ покои от стълбището.
— К-ккакво правиш тук?
Зафир се изправи. Тя сведе смирено поглед и му показа това, което има в ръцете си.
— Бродерия, милорд.
— Бродерия? — Хирам поклати глава. — И не ме наричай така.