А и никога не бе летяла далеч от гнездото си. Знаеше това. Не бе посещавала местата, които си спомняше. Не бе долавяла присъствието на сребърните хора, чиито умове имаха силата на звезди. А що се отнася до това да гори Дребни…
Този спомен остава в главата ѝ. Той ѝ хареса. Нещо повече, стори ѝ се най-вълнуващото нещо, което някога бе правила.
Само дето не го бе правила. Нямаше начин. Това бяха сънища, а не спомени. Не бе възможно да са истински. Опита се да ги разбере, но това ѝ се стори трудно, а освен това отново огладня. В тези планини често огладняваше, но за щастие имаше и много храна, стига да знаеш къде да потърсиш.
Тя се изстреля в небето веднага щом слънцето изгря и отново остави Дребния зад себе си. Долови тъгата му. Той не обичаше да остава сам, а тя не разбираше това. В нейното гнездо винаги имаше дракони и Дребни и дори нощем тя усещаше натиска на мислите им. Никога не бе оставала сама и това ѝ се стори прекрасно.
Без Дребния, тя летя високо и надалеч. Търсеше долини с реки и ги намираше, а след това ги следваше, високо в небето, в очакване плячката ѝ да се появи. Понякога намираше мечка, друг път стадо елени или дори глутница разкъсвачи. Трябваше да внимава, тъй като животните винаги бяха в края на гората, а скриеха ли се между дърветата, все едно вече ги нямаше. Затова тя ги следеше известно време, докато е сигурна, че идват да пият вода и след това прибираше криле и се спускаше към тях. Ако можеше, хващаше ги с нокти и откъсваше главите им. Ако я видеха и се опитаха да побягнат, ги удряше с опашка, като я увиваше около тях или ги блъскаше с нея докато ги зашемети. Ако се наложеше, ги изгаряше, но сурови бяха по-вкусни.
Днес небето бе сиво и валеше дъжд. Дъждът и облаците бяха прекрасно нещо. Можеше да лети ниско без никой да я види, а това означаваше, че може бързо да се спусне към жертвите си. Нахрани се добре, но нещо друго привлече вниманието ѝ, по-надолу през долините, сякаш знаеше, че някой я очаква.
И ето. Бе прелетяла доста над сто километра и бе изминал половината ден, но най-сетне долови гъдела от мислите на Дребните. Когато погледна надолу, не можа да ги забележи. Видя само върховете на дърветата и тясната река между тях. Започна да кръжи над дърветата, а после кацна сред реката, взирайки се в сумрака на дърветата. Очите ѝ не намериха нищо, но тя кацна там. Бяха толкова близо, че можеше да долови мислите на всеки един от тях. А те дори не знаеха, че е там.
За миг се замисли какво да прави. След това отново излетя.
25
Още пепелища
Драконът направи няколко крачки в реката, събаряйки няколко камъка в нея, след това спря и ги загледа. Въздухът миришеше на мокър въглен. Тук и там, докато тичаха към гората, Солос трябваше да прескача овъглените останки на мъже и жени. Независими, изпепелени от дракон. Гледката му припомни много неща и го изнерви.
— Копеле — изръмжа Кемир.
— Трябва да има Ездач — поклати глава Солос. — Казах ти вече, драконите не бълват огън, ако не им е наредено, и не изгарят плячката си. Предпочитат месото сурово.
Надникнаха иззад дърветата.
— Не трябва ли да се върнем и да кажем на Ездача? — попита Кемир. — Или ще е по-забавно ако останем тук и видим какво ще се случи?
— Няма смисъл — изцъка с език Солос, — махаме се.
Той се затича обратно към реката. Докато стигна, драконът вече бе излетял. Той го загледа как минава малко над дърветата и после се отдалечава и изчезва.
„На юг“, помисли си той. „Отиде на юг.“
Погледна зад себе си, към реката. Видя Ездачите и техния алхимик да си проправят път през скалите.
— Солос! — Не можа да види скрития между дърветата Кемир, но долови нервността в гласа му. Скри се обратно в леса.
— Какво има?
— Намерих… нещо като оцелял.
Солос намери Кемир приклекнал зад едно дърво. С него имаше Независим, толкова зле обгорен, че бе чудо, че още не е загинал.
— По дяволите! Дай му малко вода!
— Вече го направих — изръмжа Кемир, — няма да оцелее. Обезумял е и повтаря как драконът му говори.
Мъжът простена и кимна.
— Драконът наистина проговори. В главата ми.
— Виждаш ли? — сви рамене Кемир. — Напълно е изперкал.
— Иди и викни алхимика. Той може и да помогне с нещо.
— Ти го викни.