— Върви и извикай алхимика! — Солос избута Кемир и се наведе до умиращия.
— Видяхме дракона. Белият дракон. Той излетя, когато дойдохме. Той ли направи това?
— А, не, сигурно е бил някой пич, дето е изтръскал неправилно лулата си — промърмори Кемир. — Що за тъп въпрос.
Солос се изправи и този път блъсна Кемир към реката, като се развика.
— Върви и извикай шибания алхимик!
Кемир се затича с ругатни. Солос отново се наведе до мъжа.
— Ще извикаме помощ. Белият дракон ли направи това?
Мъжът кимна и прошепна нещо. Говореше твърде тихо и Солос го чу, чак когато се приведе и почти притисна ухото си до обгорените устни на мъченика.
— Той ни говореше нещо. Чух го.
— Кой го яздеше?
Мъжът поклати главата си.
— Драконов рицар?
Човекът отново поклати глава.
— Без Ездач — въздъхна той.
— Значи обикновен човек, а не рицар? — сигурно говореше за Люспестия. Така и не откриха тялото му. Но мъжът за трети път поклати глава.
— Никакъв Ездач. Само дракона. Той направи това.
Солос никога не бе чувал за подобно нещо. Може би Кемир все пак беше прав и човекът се бе побъркал от болка.
— Говореше — въздъхна отново човекът и за миг Солос помисли, че си е отишъл. Но след това устните му се размърдаха отново.
— В главата ми. Чух го. Търсеше Марик.
— Марик? Кой е Марик?
Човекът не отговори. Все още дишаше, но на пресекулки. Солос се изправи.
— Кемир! Къде е проклетият алхимик?
Алхимикът, разбира се, закъсня. Солос видя как човекът си поема въздух за последен път и след това замръзна. Няколко минути по-късно Кемир се появи с алхимика и драконовите рицари.
— Мъртъв е — каза Солос и погледна Кемир. — Каза ли им какво сме видели?
— Казах им, че ни дължат една торба жълтици.
— Видяхме само следи от пожар — изсъска Семиан. — Може би лъжете и белият дракон изобщо не е бил тук.
— Ако бяхте побързали малко — излая Солос, — този човек щеше да потвърди думите ни.
Кемир посочи към небето.
— Ако рицарите ти не са видели нищо, значи са кьорави.
— Преди колко време почина този човек? — попита алхимикът.
— Вярвам, че знаеш защо рицарите ми се забавиха. А що се отнася до този човек, може би трябва да прегледам раните му. Може би си го намушкал, за да не може да ти противоречи — килна глава на една страна Ездач Семиан.
— Значи няма кой да види какво ще стане с теб, а? — попита Кемир, готов да го удари. В това време алхимикът коленичи до мъртвеца.
— Дръж се възпитано, наемнико. Преди да вдигнеш ръка срещу мен, не е зле да си припомниш елементарната математика. Ние сме шестима, а вие — само двама.
— Не бих кръстосал меч с твоя, Ездачо — злобно го погледна Кемир, — защо ми е? Просто не трябва да правя нищо.
Алхимикът хвана мъртвеца за китката и я допря до бузата си.
— Далеч си от гнездото си, Ездачо. Трябва само да се смея от разстояние, докато…
Солос дръпна Кемир за ръката.
— Достатъчно! Остави ги.
— И аз това викам — изсумтя Кемир.
— Трябва ми помощник — каза алхимикът. Приклекнал до мъртвеца, той вадеше разни неща от торбата си.
— Това би направил, нали? — отново изсъска Семиан. — Ами нека се разделим тогава. Очевидно не можете да помогнете с нищо. Ние просто ще продължим търсенето си по въздух. И ние ще сме тези, които ви наблюдават.
— Хей, наемнико, помогни ми!
Алхимикът подаде на Солос къс извит нож от типа, с който се белеха плодове. Солос го взе.
— Какво искаш?
Алхимикът разтвори едно хартиено пакетче, в което имаше черен прах. Забърка я в малка глинена купа и я подаде на Солос.
— Ножа, ако обичаш.
Солос взе купичката и му подаде ножа. Алхимикът направи гримаса, когато поряза ръката си.
— Дръж купичката така, че да хване кръвта.
Алхимикът стисна юмрук и кръвта потече по лакътя му. Когато попадна в купичката, праха започна да пращи.
— Какво става? — намръщи се Солос.
— Нищо, което да те засяга, наемнико.
— Това е магия — промърмори Кемир и направи крачка назад. Дори драконовите рицари бяха млъкнали.
— Той е мъртъв. Отварите няма да му помогнат — каза Солос. — Ако беше дошъл по-рано?
Алхимикът се втренчи в него.
— Откъде си получил такова хубаво име, наемнико? Солос. Това е име на алхимик, не на войник. Явно е станала грешка. Или си го избрал сам?
В купичката кръвта и праха се бяха смесили на каша. Алхимикът вдигна ръка и уви плътно раната си с бяла ивица ленен плат.
— Но си прав, че не мога да го съживя. Мога само да го накарам да проговори.
— Майстор Хурос? — обади се Семиан. Гласът му прозвуча нервно. — Това не ми харесва. Кръвната магия е…