— Каква?
— Кралицата не одобрява такива практики. Те са незаконни.
— Може би, в кралството ѝ. Не и тук — алхимикът въздъхна. — Ако поставя това в езика му, той ще проговори. Ако това не ти харесва, Ездачо, съжалявам.
Той взе купичката от пръстите на Солос.
— Вземи това и го изгори, ако предпочиташ.
Семиан потръпна. След няколко секунди, след като не взе купичката, алхимикът сви рамене.
И преди някой да може да го спре, бръкна с пръст в кашата и я размаза по устата на мъртвеца.
26
Пробуждане
Ден след ден Кейлин наблюдаваше промените в Пряспа. Драконите, поне според това, което знаеше, бяха като малки деца. И сега изглеждаше, че Пряспа пораства пред него с изумително бързи, плашещи темпове. И въпреки страха си, той почувства странно чувство за гордост, докато я гледаше.
Никога не бе имало дракон като нея, с толкова чист цвят. Бе стройна и съвършена, а сега се превръщаше в нещо още по-различно. Често го ужасяваше, но в същото време той бе нейният Люспест. Бе я очаквал, още когато започнаха да дават дарове за нея, бе я отгледал от излюпването ѝ. Оттогава бяха минали почти десет години. И той полека осъзна, че ролите им се бяха сменили. Той я бе гледал, бе я хранил. И сега тя му се отплащаше със същото.
Бяха развили рутина. Всяка сутрин, след като слънцето изгрееше над планините, Пряспа се изтягаше и политаше в небето. Кейлин я наблюдаваше как тя изчезва от погледа му, като гледаше небето дълго след това. След това седеше край огъня, пиеше малко топла вода и хапваше оставено от нея месо. После нямаше много за правене, освен да чака Пряспа и да се чуди дали не е настъпил денят, в който тя няма да се върне. Обикновено минаваше през снега до близката гора, за да събере малко дърва. Когато вятърът започваше да вее студ, достатъчно силен, че да предизвика измръзвания, той се свиваше иззад някоя скала и просто чакаше. Когато Пряспа се върнеше, тя винаги знаеше къде да го намери. Бе винаги гореща и топлината ѝ топеше снеговете, изсушаваше дрехите му и дървата, а също и останките от животните, които хващаше. Той ги изпичаше на огъня и тя го гледаше. Когато той се нахранеше, тя изяждаше останалото на една хапка. Знаеше, че без нея той или ще замръзне, или ще умре от глад.
Говореше ѝ, когато бяха заедно. Без да очаква отговор, но просто защото планината бе студена и самотна и той се чувстваше по-добре, ако чува гласа си. Понякога се чудеше дали тя не го слуша. Разбра отговора на този си въпрос след като се подхлъзна на един камък. Внезапно един от краката му поддаде и той падна. Удари си главата и се сви на една страна, замаян.
Ранен?, попита един глас в главата му.
Той се опита да помръдне и не успя. „Да“, реши той, „ранен съм.“ В следващия миг Пряспа застана над него, скривайки небето, а горещият ѝ дъх го прикова към земята. Той вдигна ръка и махна с нея, а тя се отдалечи.
Ранен?, попита отново гласът.
Той простена и се изправи. Главата го болеше. Когато я докосна, видя, че пръстите му се оцапват с кръв. Бавно погледна към Пряспа.
— Говориш ли ми? — засмя се той и направи гримаса. Драконите не можеха да говорят, освен в приказките.
Главата ти е счупена. Дали няма да…
„Какво?“
В главата му се оформи една мисъл, която постепенно стана нелогична, въплъщавайки идея за горещина и после за събуждане в яйце.
Пряспа се наведе към него и килна глава на една страна.
Умреш?
Кейлин се почувства все едно някоя гигантска ръка му е зашлевила шамар. Замръзна неподвижен, а болката му сякаш изчезна. Той се изправи и се отдалечи от Пряспа.
— Ти… чух те как мислиш.
Пряспа изсумтя и поклати глава, както правеше, когато е развълнувана. Той чуваше! Разбираше я!
— Ти ме разбираш! Разбираш Кейлин!
Кейлин?
Той разбра, че тя не проумява.
— Това е името ми.
Какво означава „име“?
Кейлин не знаеше как да отговори, но Пряспа се оправи и сама, извличайки отговора от ума му.
Значи Дребните си имат имена. Аз имам ли име?
— Пряспа.
Пряспа. Защо?
Кейлин взе сняг в шепа.
— Защото си бяла като снега, който се натрупва в пряспа.
Той задържа снега пред погледа ѝ, а после го притисна към раната на главата си.
Ранен?
Той усети напрежението в мисълта ѝ.
— Малко.
Опитаха да разговарят и това продължи дълго след като слънцето залезе и небето се покри със звезди. През по-голямата част от времето Кейлин не можеше да разбере виденията, които проблясваха в главата му, нито пък Пряспа разбираше него, без значение колко ясна се опитваше да направи мисълта си.