В такива случаи усещаше как тя се изпълва с раздразнение. Тогава нещо в нея се пораждаше и мислите ѝ някак се нареждаха. Това траеше няколко секунди преди разделянето им. Накрая той заспа, преуморен. Последното нещо, което усети от Пряспа, бе това колко будна се чувства тя, колко учудена от света около себе си.
В следващите дни мислите, които се появяваха в главата му, бяха странни и чужди. Те рядко имаха смисъл и той трябваше да пита отново и отново какво се опитва да му каже Пряспа. Но с времето мислите ѝ станаха по-ярки. Той говореше на Пряспа винаги, когато тя бе наоколо и тя му отговаряше. Всеки ден тя се чувстваше различна, открила нови неща. По-умна и интелигентна отколкото бе предишния ден. Чувството на учудване и приключение заразяваше всяка нейна мисъл, а с това и неговите. Никой Люспест не бе виждал нещо подобно. Бе сякаш всяка нощ от ума ѝ бива вдиган воал, каза му тя един ден, докато се готвеше да излети на лов. Той се замисли каква може да е ползата на един дракон от воали, докато най-после я разбра — тя не търсеше думи, а гледаше в ума му и когато му отговаряше, му даваше примери, които той може да разбере.
— Трябва да отидем вкъщи — каза ѝ той, когато се върна от лова с окървавени нокти, — за да те покажа на останалите.
Аз съм различна. Защо?
— Не зная, Пряспа. Това е чудо.
Чудо?
Той почувства объркването ѝ.
Не, Дребни Кейлин, чувствам се сякаш съм събудена от сън, траял стотици животи. Не знам как съм се събудила, нито как съм заспала така. Нито дори какво следва.
— Ще отидем у дома. Ще питаме Майстор Хурос или някой от другите алхимици, или дори Наставникът на гнездото Исентин…
НЕ!, щракна със зъби тя. Кейлин отскочи назад, обзет от внезапен ужас, преди тя да сведе глава в знак, че съжалява.
Не исках да те плаша, Дребни Кейлин. Няма да те нараня, но няма и да се върна на онова място.
— Защо? — попита Кейлин предпазливо.
Моите братя и сестри там хем са будни, хем спят. Няма да понеса отново да попадна в такова състояние.
— Но всички дракони са такива, освен теб. Ти си чудо.
Не, Дребни Кейлин, не мисля така. Мисля, че преди много време всички дракони са били като мен. Имам сънища, спомени от предишни животи. Аз съм живяла много пъти, но преди много, много време. Помня векове, в които моят род е наброявал стотици. Помня сребърните богове и разрушаването на земята. А после — стотици животи на ярки мисли и свободен полет. И след това, Дребни Кейлин, нещо се промени и всичко оттогава насам е в някаква сивота, непроницаема и неразгадаема. Моят вид прекарва живота си в сън. Някак си ти ме събуди. Как, Дребни Кейлин? Как го направи? Няма да се върна при моите братя и сестри, без да знам това. Без да мога да споделя с тях това знание.
— Не знам.
Но аз знам. Твоите мисли са достатъчно ясни. Има Дребни, които знаят повече и вероятно разполагат с отговорите. Ти знаеш за кои говоря и искаш да ме отведеш при тях.
— Ще бъдеш чудото на кралствата.
Не съм толкова сигурна, Дребни Кейлин. Би ли искал да видиш спомените, които моят вид има от живота ни преди векове?
— Разбира се.
В главата му нахлуха видения. Видя армии, наброяващи стотици хиляди мъже, повече, отколкото можеше да си представи. Видя как каца сред тях и ги удря с опашка, разпръсквайки ги като есенни листа, погубвайки дузини с всеки удар, смачквайки ги вътре в металните им брони. Почувства как огънят изгаря гърлото му и излиза от устата му. Въздухът натежа от смрадта на изгорена плът. А апетитът в него искаше още и още…
Той изпищя и видението престана.
Разбираш ли сега? В моите сънища твоят вид не е нищо друго освен плячка, а мислите ви са пълни с безкраен ужас. Защо бихте искали да се върне такъв свят?
— Не, не, не! — поклати глава Кейлин. — Хората и драконите живеят заедно от векове! Ние ви помогнахме. Вие умирахте. Ние винаги сме се грижили за вас. Не.
Той отново поклати глава.
— Върни се в гнездото, Пряспа. Нашата кралица е добра и мъдра. Тя ще знае какво да направи.
Драконът килна главата си.
Видя какво можем и все още си по-уплашен от твоята кралица. Ще помисля върху това, което казваш. Може би…
Пряспа надигна глава от земята и се изправи на задните си крака, започвайки да пляска с крилете си — предупредителен знак.
Не, каза тя накрая. Няма да се върна в гнездото, Дребни Кейлин. Още не.