27
Обгореният
Устните на мъртвеца се размърдаха и той въздъхна леко. Драконовите рицари отстъпиха назад, видимо притеснени. Солос чу как си говорят нещо под носа.
— Ваш е — каза алхимикът, — но не знам колко ще издържи. Умрял е наскоро, така че вероятно имаме още поне половин час.
Ездач Семиан гледаше мъртвеца с изражение на ужас и погнуса.
— Попитай го какво е станало тук.
— Можеш да го разпиташ и сам, Ездачо.
— Не, Майстор Хурос — устните на Семиан се изкривиха от неприязън, — Вие направихте това извращение, Вие ще си го разпитвате. Наемниците ще Ви охраняват. Ние се връщаме при реката.
Алхимикът сви рамене и се обърна към мъртвия.
— Повтаряше, че драконът му е говорил — каза Солос, когато рицарите се махнаха. — Белият дракон. Бил без Ездач и търсел нещо на име Марик. Не знам за какво говореше.
— Остави ме насаме с него, мечоносецо Солос. Това, което имам да го питам, не е за твоите уши.
— Чу Ездач Семиан — изсумтя Солос, — трябва да Ви охраняваме.
— Много мило, но не е нужно.
— Майстор Хурос, след като оттук е минал дракон, надали ще се намерят разкъсвачи или вълци, но на мен рискове не ми се поемат. Не че ме е толкова грижа дали ще бъдете изяден или не, но съм убеден, че Ездач Семиан с радост ще ни обвини и за Вашата смърт.
— Щом толкова настояваш, остани — сви рамене алхимикът. Той се намести удобно и се обърна към умрелия.
— Как ти е името, мъртвецо?
— Бийр — отговори умрелият. Солос потрепери. Мъртвият говореше съвсем нормално и ясно, много по-добре, отколкото докато бе жив и агонизиращ от изгарянията.
— Хубаво, Бийр. Кажи сега какво е станало тук.
— От нищото долетя дракон, без никакво предупреждение. Изгори всичко. Бягах към гората, когато пламъците ме настигнаха.
— Видя ли дракона?
— Да.
— Какъв цвят беше той?
— Бял.
Алхимикът кимна, доволен.
— Видя ли кой го язди?
— Никой не го яздеше.
Хурос се намръщи и поклати глава.
— Трябва да е имало Ездач. Може би не си го видял. Кога видя дракона за последно? Когато бе във въздуха? Той кацна ли изобщо?
— Кацна в реката, след като изгори селото ни. Видях го, докато беше между дърветата.
— Видя ли го как лети?
— Не.
Алхимикът кимна.
— Ето. Който го е яздил вероятно е бил слязъл от него. А и от тук гледката към реката не е много ясна, заради въпросните дървета. Сигурен съм, че си видял дракона ясно, но е лесно да пропуснеш човек.
— Не видях никого на гърба му, когато отлетя — тихо каза Солос.
— А и нямаше юзда — изръмжа Кемир, — повтарям…
— Драконът говореше — промърмори мъртвият.
— Драконите не говорят — поклати глава Хурос.
— Говореше в ума ми. Чух го. Търсеше Марик.
— Не, не. Бъркаш се, това няма как да стане. Драконите не приказват.
Кокалчетата по ръцете на алхимика бяха побелели.
— Кой е Марик?
— Един от нас — каза мъртвецът. — Драконът го търсеше.
— Откъде знаеш?
— Така каза. Че търсел Марик. Чух гласа на дракона в ума си. Беше пълен с омраза и ярост.
Алхимикът се размърда и се намръщи.
— Този Марик тук ли беше? — попита Кемир.
— Да, беше под заслона — каза мъртвецът.
— Достатъчно — вдигна ръка алхимикът. — Наемнико… иди и викни Ездач Семиан.
— Значи и Марик е мъртъв — направи гримаса Солос. — Жалко.
— Трябва да тръгваш — каза алхимикът.
— Интересно кой ли е този Марик — намеси се Кемир. — Откъде е? Защо драконът е бил толкова заинтересуван от него?
— Искам да отидеш при Ездач Семиан, мечоносецо. Веднага.
Алхимикът бе прехапал устни от нерви.
— Мъртвите лъжат ли?
Алхимикът се обърна към Кемир. Макар обикновено да бе плах, сега изглеждаше бесен. Очите му блестяха от гняв, но и… от страх.
— Колкото и живите, наемнико. Казах да тръгваш!
— Просто питах — направи гримаса Кемир. — Може би, когато Ездачът се върне, ще попиташ Въгленчо дали ние сме го убили. Просто да сме сигурни, нали се сещаш.
— Няма никакви рани — процеди Хурос през стиснатите си зъби. — Очевидно е, че не сте го убили вие. А сега върви.
Солос се завъртя и тръгна, дръпвайки Кемир със себе си. Кемир се изкикоти.
— Не бе много зарадван.
— Защо ти трябваше да го ядосваш толкова?
— Нима го ядосвам?
— Нима слънцето изгрява сутрин? Някой ден на някой от рицарите ще му писне от теб.
— Нека. Ще му пусна една стрела преди да се сети дали мечът му виси отляво или отдясно.
— Хубаво. А останалите петима?