— От тях ще избягам. — Кемир се засмя отново и тупна Солос по гърба.
— Не ми е смешно — Солос сбърчи нос и отпусна рамене, — нещо не е наред.
— Само това повтаряш. Единственото нещо, което не е наред, е, че помагаме на драконовите рицари.
— Правим го от месеци, нали не си забравил?
— Добре. Нека тогава кажем, че работата беше много по-яка, когато помагахме на едни драконови рицари да претрепят други. Много са тъпи. Всичките. И заслужават да умрат.
Солос поклати глава и се отдалечи с бърза крачка към реката.
— Е, не е ли вярно? — извика Кемир подире му. — А за това, че нямало видими рани… Отвори устата на някой, промуши го с шиш навътре и след това го завърти. Или през носа му. Или през задника, така ще заприлича на Ездач Семиан. Но пък ще ти трябва по-голям шиш.
— Няма ли да млъкнеш! — Солос потръпна от нерви. Каквото и да мислеха за драконовите рицари, конфликт с тях нямаше да е от полза на никой. Кемир трябваше да разбере това, рано или късно. За предпочитане рано.
— Наемнико! — Когато Солос излезе измежду дърветата, Ездач Семиан го очакваше. Солос въздъхна. Не можа да се насили да се поклони, но кимна леко.
— Ездачо. Майстор Хурос настоява да Ви види. Предполагам, че има информация, която счита за нужно да чуете.
Семиан го погледна подозрително и Солос се подготви за неизбежната тирада критики… но тя така и не дойде.
— Отлично, наемнико. Можеш тогава да помогнеш тук. Искам огън.
Солос се огледа към пепелищата наоколо.
— Това надали ще представлява голяма трудност.
Дори и за драконов Ездач.
— Трябва ми пушек, Ездачо. Много пушек. Писна ми да обикалям тази противна река. Ще приключим търсенето си така, както го започнахме. Върху гърба на дракон.
28
Надира
Независимите дойдоха докато Пряспа ловуваше. Тя бе отнесла Кейлин далеч от снеговете на планината, като го остави във влажната планинска долина, в която непрекъснато валеше. Навсякъде имаше вода, а малки поточета се стичаха надолу по гористите склонове, след което се вливаха в по-широки реки и дълги, спокойни езера. Там, където нямаше езеро, река или просто скала, растяха дървета. От тях се спускаха лози, а под тях избуяваха туфи треви. Всичко бе изпълнено с живот.
Кейлин се препичаше на една скала зад реката, когато чу първия писък. Погледна нагоре и видя как една жена тича по реката към него, като скачаше от един камък на друг. Когато той се изправи и я погледна, видя, че не е сама. На малко разстояние зад нея вървяха половин дузина мъже.
— Помогни ми! — извика тя.
Тичайки право към него, тя стигна камъка, на който той стоеше и падна на колене, стиснала ръката му. Изглеждаше изтощена и ужасена.
— Не знам кой си ти, но те моля да ми помогнеш. Те ще ме убият.
След това тя го погледна, видя ясно твърдата му, люспеста плът и изпищя.
Кейлин направи гримаса и помисли за Пряспа, но не почувства нищо. Драконът явно бе много далеч. Остана парализиран на едно място. Когато мъжете приближиха, те забавиха ход. Бяха шестима, всичките въоръжени с тояги и ножове. На лицата им бе изписано зловещо нетърпение. Той ги погледна, неспособен да мръдне.
Един от мъжете го погледна с видима погнуса.
— Какво си ти, по дяволите?
След това скочи напред и замахна с тояга към главата му. Кейлин вдигна ръце да се предпази и ударът попадна в лакътя му. Всичко от пръстите до рамото му изригна в жестока болка, а след това се вцепени. Той простена, а след това останалите го събориха на земята и го заудряха, докато светът не изчезна в море от болка.
— Браво, Марик — чу той нечий глас.
Кейлин се завърна към света бавно и с нежелание. Чувстваше ръцете си като извадени, а ребрата го боляха. Главата го цепеше така, все едно в нея бушува буря.
Отвори очи. Висеше на един клон на въже, омотано около китките му, на около три метра от земята. Небето бе скрито от непроницаем гъсталак от листа и клони, който превръщаше слънчевата светлина в изпълнен със сенки сумрак. Гледаше към реката, като забеляза и скалата, върху която го бяха пребили. Бяха още там. Изнасилваха жената, един по един. Лицето ѝ бе подуто, а по гърба ѝ се забелязваха пресни белези. Псуваха я така грозно, че Кейлин едва ги разбра. Ясни му бяха само думите „курва“ и „крадла“.
Когато приключиха с нея, двама я задържаха легнала, докато трети извади дълго въже и започна да я удря с него. Тя започна да плюе и да рита към тях, но съотношението на силите не бе в нейна полза. Накрая просто запищя. След един миг дори това престана. Гърбът ѝ бе станал на кървава каша, но мъжът спря, чак когато един от спътниците му постави ръка на рамото му.