Джейрос нервно се размърда.
— Ваша Светлост, няма никакво доказателство, че крал Тиан изобщо е тровен — той сви устни. — Даже открихме, че може би има някаква истина в слуховете, че принц Джехал е намерил нещо, което подобрява състоянието на баща му.
Той се намръщи.
— Не е съвсем ясно… как е намерил отварата.
Хирам изсумтя.
— Ако има отвара, т-ття идва от в-ввас. К-ккарай по с-ссъщество!
— Ваша Светлост, точно затова става дума. Отварата не е дошла от нашия орден. Ние…
Той се поколеба, но не можеше да премълчи подозрението си. Вече не.
— Мислим, че произходът ѝ не е от кралствата.
Лицето на Хирам потъмня. Той се закашля и треперенето му стана съвсем ясно. Джейрос не разбра веднага, че Говорителя му се смее.
— П-ппълен п-ппровал, Джейрос. Не си н-ннамерил н-нникакви отговори за мен, а-а-ха сега и т-ттова? Х-ххубаво. В-ввърви си, Джейрос. Ще п-ппризова к-ккралица Зафир и п-ппринц Джехал. Ще р-рразбера кой е убил Алифера, а после и к-ккой алхимик прави отвари за Джехал.
Алхимикът отстъпи назад, а след това си тръгна, като не спираше да се покланя. Стълбищата надолу бяха вити и опасни. Хирам си пожела вторият лорд да падне и да се пребие. Да си счупи нещо, не повече. Хирам все пак не желаеше да загуби и втория си лорд, независимо от това колко празнословен беше.
Той въздъхна, най-после останал насаме, и се загледа в полята пред себе си. Легионите му се бяха подредили — двайсет фаланги, всяка от по петстотин човека. Щяха да присъстват през цялото време, докато драконовите крале и кралици се събираха, за да видят как предава властта на своя наследник. Те бяха част от наследството, което всеки Говорител предаваше на друг — десет хиляди отлично тренирани воини, от малки обучавани да се бият. Видя му се странно, че толкова много хора биха посветили всеки миг от живота си на такова съвършенство и не биха пожелали да изпитат уменията си в истинска битка. Лоялността им, знаеше той, бе безрезервна и непоклатима, втълпена в главите им от момента, в който се бяха родили. Силата и безстрашието им също не подлежаха на съмнение, изковани в годините на жестоки тренировки и закалени от алхимическите отвари, които изпразваха съзнанието им от съмнения. Според легендите, дори драконите не можеха да ги спрат. Но дали не го мразеха тайно? Не го ли презираха? Не виждаха ли собствената си сила спрямо тази на този умиращ владетел? Не се ли питаха кой е той, за да ги командва?
Той погледна настрана. Преди година щеше да се изсмее на подобни мисли, но преди година той бе друг човек. Все още силен, все вярващ на самозаблудата, че годините не са го докоснали. Все още мечтаещ, че властта му на Говорител ще продължи, че ще може да принуди Шезира да се омъжи за него в замяна на това да стане негова наследница. Или, по дяволите договорите и пергаментите, да се омъжи за Алифера и да направи нея владетел. Все още спеше с жени, вместо да лежи в чаршафите си, вмирисан на собствената си урина, крещящ на слугите си да почистят.
А сега Алифера бе мъртва, а Шезира нямаше да го погледне. Дори слугите му бягаха. След още година, най-много две, щеше да е като Тиан, безполезен разлигавен старец. Каква ирония бе това, стари врагове като тях двамата да останат забравени, всеки от тях легнал в локва от собствената си слюнка.
Не! По-скоро щеше да избере бързата смърт. Нека легионерите го убиеха, нека нахранеха с него собствените му дракони, така както бяха загивали старите Говорители, преди Нарамед да наплаши на драконовите жреци.
Чу как стълбите изскърцват зад него и се обърна, за да види как една глава се подава от кулата на слънчева светлина. Главата бе почти напълно плешива, а останалата коса бе побеляла. Лицето ѝ бе сгърчено от болка и останало без дъх.
— Извикали сте ме, Ваша Светлост?
— Н-нне, Херлиан, М-ммайсторе на Словото.
— Тогава ще сляза обратно долу, Ваша Светлост, и ще ми позволите да хвана скъпия ни втори лорд и да го набия с пръчка. Много съм стар за тези стъпала. Той смяташе, че Ви трябвам за някои изявления.
— К-ккъм п-ппринц Д-дджехал и к-ккралица З-ззафир, но това не е спешно. П-ппонеже си дошъл обаче, остани с мен.
— Щом трябва, Ваша Светлост. — Майсторът на Словото се покатери с мъка на покрива, — но Вие ще ми опишете гледката. Очите ми вече са стари, както и останалата част от тялото ми.
— Искам да те п-ппитам нещо, М-ммайсторе. К-ккакво ще пише в к-ккнигите ти за мен?
— Ха! — Херлиан се изкикоти. Смехът му звучеше като трошенето на стари съчки.
— Ако ги пиша аз, ще пише, че сте бил ужасно малко момче, което никога не е посещавало уроците си, не е слушало какво му казват възрастните и е направило живота на учителя си кошмарен.