— Първо искаш да си получиш наследника.
— Това я държи настрана, захарче.
— Предполагам, че ти, като всеки принц, можеш да направиш така, че тя никога да не роди. Серия трагедии…
— Всъщност, смятах да отпратя евентуалните си наследници с Тайтакей, да ги отгледат в тайна в далечна чужбина.
Тя се усмихна.
— За да се върнат след двайсет години и да отнемат трона ти? Колко романтично. И колко глупаво. Отърви се от тях, Джехал. И от нея.
— Веднага щом мога, любима. Когато намеря точната отрова.
Тя го приближи, почти толкова близо, че да могат да се докоснат.
— Откъде ги намираш тези сокчета! Да нямаш таен алхимик? Сигурно е много добър.
Джехал се поклони.
— Приготвям ги лично, Ваша Светлост.
— Как пък не! — изсмя се тя.
— Сега имам нова отвара. Тя облекчава болестта на баща ми, поне временно. Имам няколко манерки от нея, с които да подразня Говорителя Хирам. Несъмнено той смята отново да ме обвини за смъртта на майка ти, макар да няма никакви доказателства. Скоро ще започне да звучи като идиот. Когато дойде, ще му дам да опита малко от моето бутилирано спасение, за да види колко по-добре може да бъде… и как никога, ама съвсем никога няма да бъде.
Той поклати глава и се изсмя.
— Освен ако не ме направи Говорител, разбира се. Но това е невъзможно…
— Мисля, че по-скоро би се предал на драконовите жреци.
— Мда — почеса Джехал брадичката си. — Дали ще полудее с времето? Предполагам, че да. Ще бъде забавно.
— Накарай го да страда. След като ме коронова, той ме дръпна настрана и имаше наглостта да ме попита дали съм я убила. Не вярвах на ушите си. След това попита къде си бил ти.
Джехал направи гримаса.
— Надявам се да си отрекла всичко.
— Естествено. Но мисля, че той е желал майка ми по-силно, отколкото си мислех.
— Не смятам, че това е тайната му.
„Не че бе голяма тайна.“
— Не се безпокой, захарче, той иска да обеси мен, а не теб. Усмихвай му се мило и той ще се разтопи като масло на слънце.
— Смяташ ли?
— О, да. Самият аз се разтапям.
Той погледна към придворните дами и въздъхна.
— Няма ли начин… — прошепна той.
Усмивката на Зафир угасна. Тя тъжно поклати глава.
— Не и докато не приключим с това. Сам каза така.
— Зная, но… — той се ухили, разкривайки зъбите си. — Сега съм тук и направо изпитвам болка заради това че не мога да те докосна.
Тя се изчерви и погледна към краката си.
— Харесва ли ти роклята ми? — попита тя.
— Стои ти перфектно.
— Беше на майка ми. Мисля, че я носи в деня, в който за пръв път срещнала Говорителя Хирам. Трябваше да променя някои неща, разбира се. Поговорих със старите слуги на майка и научих как се е държала, как се е обличала, как е носела косата си. Когато Хирам ме види, ще види майка ми, такава, каквато е била, когато той се е влюбил в нея. Ще забия кинжал в сърцето му и ще го въртя, докато то не се разкъса.
— Колко жестоко — усмихна се Джехал, — когато приключим с него, той ще плаче в краката ни.
Зафир сви рамене.
— Той дръзна да ме обвини малко след като ме короняса.
— И беше прав — усмивката на Джехал стана още по-широка.
Тя го погледна и се нацупи.
— Каза нещо за подарък и после отклони разговора към такива неприятни теми. Кажи сега, хубав ли е подаръкът? Дали бих го поискала?
— Мисля, че би го поискала. Определено.
Тя размаха пръст към него.
— Нали се разбрахме…
— Спокойно, любов моя, не предлагам себе си. Е, предлагам се, де, но не тук и сега. Макар че… — той погледна към придворните дами. — Освен желания от теб мой меч, нося и обикновен стоманен. Ще ги изколя и после…
— Джехал!
— Сигурен съм, че са скучна компания.
Зафир се засмя и Джехал се поуспокои. Тя все още бе негова. Само това бе от значение. Макар да го мразеше, задето се е оженил за принцеса Листра, бе негова. Той ѝ подаде ивица черен плат.
— Трябва да го сложиш — каза той, — като че ще играеш на сляпа баба. Не, не тук.
Той снижи гласа си, за да бъде сигурен, че никой няма да го чуе.
— Това не е превръзка за сляпа баба, любима. Когато я сложиш, ще видиш интересни неща. Никой друг не бива да знае. Затова го сложи, когато никой не те гледа.
Той ѝ подаде една кутия. Не бе красива като тази, която му бяха дали Тайтакей, но не бе и много по-грозна. В тази обаче имаше място само за един малък златен дракон с рубинени очи.
Зафир погали с пръсти изографисаното дърво. Прочете нетърпението в очите ѝ.
— Какво е това?
— Отвори го, когато си сама. Огледай го внимателно и след това сложи превръзката. Щом го направиш, ще разбереш всичко. Мога да ти кажа повече, но няма да е забавно.