Той ѝ намигна и допълни.
— Очакването понякога е най-голямото удоволствие.
— Сериозно? — измърка тя. — Ще останеш ли в Града на Драконите след като приключиш с бедния стар Хирам?
Виждаше как страстта я овладява. Но за жалост нямаше как…
Той прехапа устни. Не, още не. Не и докато Хирам ги следеше толкова внимателно.
— Разбира се. Макар че никой няма да разбере.
— Но как можеш да си сигурен?
— Остави това на мен. Нали ми вярваш, любима?
Не бе сигурен как да разтълкува погледа, който получи в отговор, но реши да го приеме като предпазливо „да“. Той се усмихна, когато усети как косъмчетата на врата му настръхват. Бяха флиртували твърде дълго и сега придворните дами на кралицата приближаваха. Бавно, предпазливо и вдигайки шум, за да не ги изненадат, но с решителността на вражеска армия.
По-късно, когато се предполагаше, че всички спят, Джехал, останал сам в охраняваната си и наблюдавана спалня, отвори капаците на прозорците си, извади втора ивица черна коприна и я върза около очите си.
„Да видим, любима, до къде си стигнала.“
32
Елмазената стража
Да наблюдава как Зафир си играе с новата си играчка бе много забавно. Естествено, първото нещо, което тя направи, след като откри, че малкият дракон може да лети бе да отиде до неговия прозорец. Той си свали черната коприна и я остави да го погледа как уж се върти в съня си, а после се направи, че се събужда. Малкият дракон долетя до лицето му, за да покаже присъствието си, а той се престори, че е изненадан от появата му.
— Голяма си хитруша — прошепна той в ухото на дракончето, — ако беше тук, щях да ти покажа колко лош мога да бъда и аз.
Малкото драконче се завъртя около него, за да го подразни, а после се стрелна обратно към прозореца.
— Зафир — изсъска той и дракончето спря, пърхайки с криле на едно място, — никой от подаръците, които направих на Листра, не може да се сравнява с това. Ако не вярваш го прати да ни шпионира. Сама ще се увериш в думите ми.
Дракончето се спря за момент, а после излезе. Джехал затвори прозорците зад него и след това постави черната коприна на очите си.
Когато двамата се събудиха на следващата сутрин, Зафир цялата сияеше.
— Сигурна съм, че имаш още един — прошепна тя в ухото му, докато той се качваше на своя собствен дракон, Призрачния. — Можем да се гледаме, дори когато сме далеч един от друг.
Той се замисли дали да не ѝ каже за втория копринен плат, да ѝ разкрие, че той вижда всичко, което вижда и тя, споделяйки зрението на малкия ѝ шпионин. Бе изкусително, но не за това ѝ го бе дал.
— Почакай още малко, любима — каза той с предрезгавял глас, — ще те намеря, след като приключим с Хирам.
— Хмм — блесна погледът ѝ, — не забравяй обещанието си.
Той се покатери на седлото и избърса потта от челото си. Може би Тайтакей можеха да му направят още дракони. Мисълта го накара да се разсмее, докато гледаше как Зафир и придворните ѝ дами се отдалечават от дракона му. Доколкото знаеше, само две такива създания бяха направени, а той бе използвал едното, за да гледа любовницата си, докато не е в леглото му. Не че търговците щяха да разберат, де. Но все пак…
— Лети! — извика той и усети как огромните мускули на дракона се размърдват под него. Призрачния надигна глава, изправи се на задните си крака, а после се затича по земята. Джехал притвори очи. Чувстваше всяко движение на дракона, докато чудовището ускоряваше скоростта си. Позна точно кога животното ще скочи за последно и ще разпери криле. Почувства се по-тежък, докато се издигаше във въздуха и въздъхна. Нищо не можеше да се сравнява с това усещане, когато земята останеше зад теб. Бе жалко, че усещането трае за един миг, а после изчезва и всичко ставаше познато. Замисли се дали да не постави черната коприна на очите си и да се види как язди един дракон през погледа на друг, но се отказа. Така просто щеше да изгуби коприната си заради вятъра. Вместо това се опита да помисли за проблема с Хирам, но умът му се отклони към Зафир. Запита се дали не бе имало начин да откаже на принцеса Листра и да вземе Зафир за съпруга. Това обаче щеше да провали всичко. Срамота, наистина, тъй като един ден тя щеше да застане на пътя му. Може би трябваше да откаже и на двете. Можеше да го направи. Загубата на съвършения бял дракон от страна на Шезира му даваше оправдание да откаже на Листра.
Той се усмихна. Вместо това, скоро щеше да се присъедини към търсенето на животното, макар да бе сигурен, че то е заключено на безопасно място в някое далечно гнездо. Шезира обаче правеше голям театър. Търсенето продължаваше вече втори месец, а от лагера ѝ долитаха всякакви слухове.