Но дори Джехал да не я бе блъснал, той тровеше баща си и трябваше да увисне на бесилото заради това.
„Трябва да я забравя“.
Само дето тя изникна пред него, точно както я бе запомнил преди двайсет години, прекрасна, жизнена и красива. Почувства се жалък, един глупав, сакат старец. Как можеше да застане до нея?
— В-вваша Светлост — поклони се той. Не бе тя. „Нея вече я няма, забрави ли. Това е дъщеря ѝ.“
Но тя изглеждаше досущ като майка си! Как не го бе забелязал преди това?
Кралица Зафир се поклони и целуна пръстена му.
— Говорителю. Ласкаете ме.
Той погледна към нея. Не можеше да откъсне очи. Бе копие на Алифера от най-добрите ѝ години, вдигнала коса така, че да показва извивките на врата си. Носеше същите тъмночервени дрехи за езда, същият кехлибарен дракон висеше на гердан от шията ѝ. Същите кожени дрехи я пазеха от студа.
Бе прекрасна.
— Н-нносиш д-ддрехите на майка си.
Зафир почтително сведе глава.
— Откакто почина се стремя да нося нещо, което е нейно. Така почитам паметта ѝ. Надявам се да не съм Ви обидила.
— Ела — Хирам протегна ръка към нея, а тя я пое с усмивка.
— Т-ттрябва да Ви се извиня, кралицо З-ззафир. Н-ннякога обичах майка Ви. М-ммного. Н-нне трябваше да г-гговоря онези неща след като ви к-ккоронясах.
Тя го погледна тъжно.
— Не, Говорителю, не трябваше. Принц Джехал уби моята майка. Вече и двамата знаем това.
Той отклони погледа си и прехапа устни.
— Н-нне знам. Може и да е било инцидент.
— Мисля, че той бе на дракона ѝ, когато тя умря.
— З-ззнам, че е бил.
— Така ли? — За миг Зафир се напрегна.
— Д-дда. Т-ттой ми го каза. Не се държах подобаващо по време на г-ггостуването му, но научих м-ммного неща.
— В такъв случай искам да узная всичко. — Тя все още бе напрегната. Хирам се учуди на това.
— З-ззнам, ч-чче всичко, к-ккоето ми казахте, е истина. З-ззнам, че е трябвало да обръщам повече внимание на п-пписмата ви. З-ззнам, че се отнесох с вас н-ннесправедливо. М-ммоля да ми простите. С-ссподелете, как са роднините ви?
Тя се отпусна.
— Сестра ми още тъгува. Чичо Казалин се е заклел да отмъсти. Тропа с крака, крещи, пие и иска да ходи на война, без да знае с кой.
Тя го погледна замислено.
— Обект на гнева му е най-вече кралица Шезира. Втълпил си е нелепата идея, че сте можел да се откажете от старите договори и да изберете Алифера за свой наследник. Синовете му го подкрепят, но никой друг. А иначе цялото кралство тъгува.
А после тя му се усмихна и той не можа да се въздържи.
— В-ввашата красота не отстъпва на тази на м-ммайка ви, кралицо Зафир. Надявам се, че з-ззнаете т-ттова.
— Много сте мил, Говорителю. Но моля, кажете ми какво знаете за Джехал? Когато пристигнах очаквах да ме разпитате, мислех си, че ще изглеждам умна с това, което знам. Ала вие вече сте разкрил всичко.
Той я отведе до края на гнездото, където се бяха наредили каляски в очакване на Зафир и нейния антураж. Там я остави със стотина слуги, които носеха куфари и чанти към всички краища на двореца. Отново ѝ отпусна Кулата на Въздуха, с надежда тя да разбере каква чест ѝ оказва. Когато я бе призовал, част от него бе готова да я обвини. Дори обмисляше да я подложи на изтезанията, на които бе подложил Джехал и да я упои с пушека на истината. Но сега тази мисъл го отврати. Какво си мислеше той? Усойницата заслужаваше такова отношение, но кралица Зафир?
Тя бе същата като майка си. Дрехите ѝ, косата ѝ, бижутата ѝ, начинът, по който говореше, по който се държеше. Част от него смяташе, че тя нарочно се държи по този начин. Но вече не му пукаше.
Вечеряха в голямата зала на двореца, а златните глави на предишните четиридесет и четири Говорителя ги гледаха от високо. Зафир влезе с дузина бляскави драконови рицаря, всички облечени в любимите цветове на Алифера — тъмночервено и кафяво. Самата тя носеше любимата рокля на Алифера, а видът ѝ накара Хирам да се просълзи.
Толкова спомени, толкова тъга.
Докато вечеряха той ѝ разказа как бе постъпил с Джехал и какво бе казал той. Тя го слушаше притихнала, а очите ѝ му подсказаха, че е постъпил правилно.