— Няма значение дали я е бутнал или не — каза му тя меко, след като той приключи. — Той е виновен за случилото се и аз го мразя. Някога го харесвах. Някога…
Тя сведе глава.
— Някога се надявах той да се ожени за мен, а не за принцеса Листра. Ала сега — тя потрепери, — нека тя се оправя с него. Трябваше да Ви послушам, когато ме предупредихте навремето. Мама трябваше да Ви послуша. Война няма да има, Говорителю, обещавам Ви. Но отмъщение ще има. Това също Ви го обещавам.
Той се напи. Това намали симптомите на болестта му, макар този мотив да бе само извинение. По-важно бе, че алкохолът сподавяше горчилката му, съжаленията му, болката, която го разяждаше отвътре. Но тази вечер тя не го остави на мира. Той зяпаше и зяпаше Зафир, а накрая ѝ разказа всичко. Едва се сдържа да не се разплаче, пред всичките рицари, които присъстваха. Това щеше да е наистина унизително. Но тя го гледаше съчувствено, без да казва нищо. Очакваше да го обвини, че е глупак, че това, което е сторил с Джехал, заплашва мира в кралствата, че той не бива да жали толкова за жена, която не е познавал, че трябва да е благодарен за хубавите години, които е имал.
Вместо това, когато той приключи, тя се наведе към него и му прошепна на ухо.
— Не мога да върна майка си от мъртвите, Хирам — прошепна тя, — но ако болестта наистина е същата като на крал Тиан, може и да успея да помогна.
— Усойницата твърди, че има лековита отвара — завали думите Хирам. — Алхимиците обаче не са чували за нея. Ти ми п-пписа, че знаеш нещо.
Тя се приведе още по-близо до него.
— Джехал взима отварите си от Тайтакей, но аз имам нещо повече от него.
Отнякъде тя извади малка стъкленица.
— Той носеше екстракт от него, когато дойде в двореца, за да отговори на призоваването Ви. Смяташе да Ви подразни с него.
Тя се изкикоти.
— Но аз го откраднах, когато той прекара нощта в гнездото ми, на път за тук.
Тя отвори стъкленицата, пусна няколко капки от съдържанието ѝ във виното му, а после наля и в своята чаша.
— Мислех да попитам алхимиците си какво е това, но Вие ги знаете какви са. След година може и да отговорят, а може и да не разберат нищо. Аз тествах препарата.
Тя вдигна бокала си и отпи.
— Не е отрова, това вече го знам. Малко е като…
Тя отново се изкикоти.
— Като лека доза от Скръбта на Девицата. Разбира се, не знам дали може да помогне за болестта Ви, но съм сигурна, че няма да Ви навреди. Ако вярвате на думите на Джехал, отварата не премахва болестта, а облекчава симптомите ѝ докато я вземате. Спрете ли да я пиете, болестта се връща.
Хирам погледна към виното си и го подуши.
— Вкусът е отвратителен и не пасва с вино. По-добре върви с бренди.
— Т-тти си я опитвала?
Зафир сви рамене.
— Исках да знам какво Ви предлагам. Очевидно не съм я пила преди да съм убедена, че това не е отрова.
— Но все пак идва от Усойницата. — Хирам поклати глава. Погледът му се замъгли. — М-мможе да е всичко.
Тя се облегна на стола си, отдалечавайки се от него.
— Няма нужда да я пиете, Говорителю. Ако го направите и Ви свърши работа, имам още от нея.
— Още колко?
Тя се засмя.
— За няколко месеца. Колкото да завършите мандата си спокойно. Знам и откъде я взима Джехал. Мога да ви кажа, ако искате.
Тя отново се приведе към него.
— Хирам, изпий я. Не позволявай на Джехал да те победи. Бъди отново млад и силен, такъв, какъвто майка искаше да те запомни.
Близостта ѝ, топлината, която излъчваше през дрехите си, го накара да потръпне.
— Какво имам да губя?
Той се втренчи във виното си. Все още го гледаше, когато вечерята приключи. Когато се отправи към леглото, взе бокала със себе си. Той все още бе наполовина пълен. Внезапно реши какво да стори. На сутринта щеше да я помоли за още една доза. Щеше да я даде на Джейрос и той щеше да му каже дали е безопасна. На сутринта.
Той остави бокала до себе си и се опита да заспи, но сънят така и не идваше, а бокалът сякаш го гледаше.
„Ако беше Антрос, щеше да ме изпиеш“, сякаш му казваше чашата. „Ако беше на себе си, щеше да ме изпиеш. Какво имаш да губиш. Кралица Зафир е права.“
— Мога да изгубя всичко — прошепна той с надеждата бокалът да го чуе и да го остави на мира.
— Всичко? — Вместо това, чашата сякаш се изсмя. — Ти вече изгуби всичко. Но аз съм тук и ти го предлагам да си го върнеш. А ти ми отказваш. Кой си ти? Какво си ти? Нима вече си призрак?
Треперейки, той се протегна и взе чашата в ръка. Тя бе поставила малко от нея в собствената си чаша, нали? И я бе изпила. Бе я видял как го прави. Тя бе права, нали?