Отне му по-голямата част от нощта, докато открие белия дракон и Люспестия. Драконът спеше, свит на кравай. Люспестият се бе сгушил в него.
Когато приближи още малко, видя още едно тяло, което кротко похъркваше. Той се промъкна до спящия Люспест, извади ножа си и бавно свали наметалото на мъжа.
— Люспести! — просъска той, поглеждайки към дракона. После бавно го разклати.
— Люспести!
Мъжът се размърда. Дишането на дракона остана спокойно.
— Люспести!
Люспестият отвори очи. Кемир докосна устните му с ножа си.
— Тихо, Люспести. Ако исках да те нараня, щях вече да съм го направил. Но ако събудиш дракона си…
— Кой си ти? — сънено попита Люспестият. Все още не разбираше какво точно става.
— Казвам се Кемир. Аз съм наемник и работех за кралицата ти, докато един от рицарите ѝ не уби братовчед ми. Искам да ти помогна.
Люспестият премигна и потърка лицето си. Част от него бе ужасена, но друга бе приятно изненадана и сякаш гледаше през Кемир, а не в него.
Кемир усети да го полазват тръпки. Понечи да се обърне и забеляза върха на драконовата опашка, която се стрелваше към него. Той изруга и отскочи, но опашката бе прекалено бърза. В следващия момент се намери увиснал във въздуха.
— Люспести! Проклет да си! Накарай дракона да ме пусне! Дойдох да помогна!
Да помогнеш ли? И как?
Мисълта се появи извън него, но това бе безумна идея.
— Позволи на един от рицарите да се измъкне. Сега дойдоха и други. Идват към вас. Опитах се да ги забавя, но не успях? Накарай дракона да ме пусне!
Колко от тях идват?
— Четирима. Не, петима. Но двама са прекалено ранени, за да се безпокоиш за тях.
Този път той не можа да се отърве от чувството, че нещо не е наред. Въпросите идваха в ума му, но Люспестият не бе продумал и дума.
— Как…
Земята се отдалечи от него. Драконът се надигаше, а в същото време вдигаше и него във въздуха. Той увисна безпомощен, докато чудовището заръмжа. Обля го вълна от горещ въздух.
Колко дракона идват?
Кемир внимателно погледна към Люспестия, който стоеше на брега на реката, на около шест метра под него. Спящата фигура, която се оказа на жена, също го гледаше. Изглеждаше бледа на лунната светлина и трепереше.
— Люспести. Драконът ти говори с мен.
„Да не би да полудявам?“
Не. Колко дракона?
— Пряспа! — Люспестият кършеше ръце. — Не го наранявай, стига убийства! Моля те!
В главата на Кемир профучаха толкова много мисли, че той съвсем се ошашави. Драконът мислеше. Това бе ужасяващо. Драконът чуваше какво мисли той. Това бе още по-лошо. Драконът бе убил половин дузина рицари. Това бе добре. Бе го направила по своя воля, а не по нечие нареждане.
Не можеше да прецени дали това е най-хубавото или най-лошото в ситуацията.
Той погледна дракона и изпита странно спокойствие, смес от надежда и примирение. Нямаше смисъл да се паникьосва.
— Още два дракона. Изпратени са да те наблюдават. Третият отива за помощ. До утре сутринта ще бъдат около дузина. Ти искаш да избягаш, нали?
Искам да освободя моите братя и сестри.
— Казвам се Кемир. Искам да ти помогна.
О, не, Дребни Кемир, не искаш. В ума ти има само смърт и ненавист. Искаш да убиваш драконови Ездачи. Аз съм само средство за тази цел.
— Няма ли дракони, няма и драконови ездачи.
Опашката се затегна малко по-силно.
Страхът ти има прекрасен вкус. Как смяташ да ми помогнеш, Дребни?
Кемир се опита да се освободи. Драконът не бе хванал ръцете му, но усилията му бяха напразни. Още държеше ножа, с който бе заплашил Люспестия.
Ако пронижеше опашката, дали драконът щеше да го пусне? Дали изобщо щеше да усети нещо?
Мога да те размажа, преди да мигнеш, Дребни. Питам отново — как смяташ да ми помогнеш?
— Ще убивам драконови рицари. Колкото поискаш!
Не ми трябва да убивам драконови рицари. Искам да освободя моите братя и сестри.
— Тогава ще убивам алхимици. Ти попита къде са те. Мога да ти покажа!
Драконът го погледа известно време, след което бавно го свали на земята.
В такъв случай имаме договорка, Дребни Кемир. Искам да намеря тези алхимици.
Драконът се обърна към Люспестия, но гласът му проехтя и в главата на Кемир.
Идват още дракони, Дребни. Трябва да излитаме веднага.