38
Огледалните езера
Огледалните езера, които обграждаха Града на Драконите, се смятаха за съвършено кръгли и бездънни. Брегът не се спускаше плавно към дъното; земята просто изчезваше. Според митовете, разказвани от драконовите жреци, Божественият дракон оформил света от глина, която изпекъл на огнения си дъх. Хората в града не бяха особено религиозни, но смятаха, че жреците са прави, а Огледалните езера са мястото, в което Божественият дракон дълбал с ноктите си за глина, с която да работи. Според легендите езерата бяха обитавани от странни и чудовищни създания, които се подават посред нощ, поглъщат цели лодки, а след това потъват обратно в дълбините, без да оставят никаква друга следа от съществуванието си.
От върха на Диамантената каскада, където се бе настанил Джехал, обаче се виждаше, че езерата изобщо не са съвършено кръгли. Според него, най-вероятно те си имаха и дъно, но пък нямаха чудовища, ако не се брояха тези с човешки лица. Именно на тях той отдаваше и изчезналите лодки.
От каскадата той можеше да види и града, и Елмазения дворец. Всички те бяха на около километър под него. Водните пръски от водопадите около него им придаваха допълнителна украса.
Един ден те щяха да му принадлежат.
Зад гърба му Призрачния пляскаше във водите на Диамантената река. Над главата му премина сянка и малко по-късно кацна втори дракон. Двете чудовища се загледаха любопитно. Вторият дракон също се гмурна в реката и започна да пие, след като Ездачът му се насочи към Джехал.
— Чудех се дали ще дойдеш. Дължиш ми извинение — каза Джехал след като Ездачът свали шлема си. Трябваше да говори по-високо, за да надвика рева на водопада.
Зафир се усмихна. Не каза нищо, но застана до него и погледна от ръба.
— Трябва да бъдеш внимателна — отбеляза Джехал, — можеш да паднеш.
— И двамата можем да паднем.
— Наблюдавах те, откакто напусна гнездото. С теб няма Ездачи. Никой не знае, че си тук. Никой не знае с кого си.
Тя постави ръка на рамото му.
— А ти извика ли Ездачите си, принце мой?
— Не, естествено. Не можеш да знаеш от чия ръка са взимали пари.
— Как падна майка ми?
— От по-ниско — сви рамене Джехал, — но имам по-интересни неща за обсъждане с теб. Разбрах, че си откраднала отварите ми и си водела задушевна кореспонденция с Хирам.
Тя не го погледна.
— Бил си при новото си семейство. Как е кралица Шезира?
— Заплашена ли се чувстваш, любов моя?
— Не. А ти?
— Съвсем не.
— Не съм крала отварите ти. Взех ги, защото ти ми каза така.
— Казах да вземеш една.
— Вече са в Хирам.
— Знам.
Тя го погледна, а устните ѝ се извиха в усмивка.
— Знам, че знаеш. Видях как малкото ти златно драконче стои на прозореца и ни наблюдава с големите си рубинени очички. Колко такива същества имаш?
— Имах още едно, което ти подарих. Те са ми сватбен подарък от Тайтакей.
Зафир повдигна вежда.
— Значи все пак си е струвало да се ожениш. Какво искат Тайтакей?
— Добруването ми, най-вероятно — сви рамене Джехал.
— Това не звучи много тайтакейско.
— Искат това, което винаги са искали, но никога не ще притежават. Новоизлюпено.
За няколко мига Джехал остана загледан в бездната между него и града. Да седи тук, с крака, висящи над празнотата, бе като да лети. И то без помощта на дракон. Това щеше да е най-лесно. Да се пусне и да се отърве от всички — от Хирам и от Шезира, от умиращия си баща, от коварните Тайтакей и всички останали, които му се умилкваха, молейки го за услуги, докато криеха отровни кинжали зад гърбовете си.
И от Зафир.
Той се обърна и я погледна в очите.
— Е?
— Какво?
— Хирам сподели ли, че ме е измъчвал?
— Не. Каза, че не се бил държал като крал — изръмжа тя, — все едно е нещо ново за него.
— Той не е крал, така че не бива да се трогваме прекалено от тези самопризнания. За жалост, не го бива особено и като мъчител. Може би трябва да му изпратя някои от моите експерти. Самият аз му показах това-онова, така че вече няма как да си приказваме. Смятам да събера драконите си, когато отида на юг.
Той поклати глава.
— Честно казано съм потресен. Не смятах, че е способен на такова нахалство — след което се изсмя. — Почти си спечели уважението ми, но после ме пусна. Ако ме беше убил, изправяйки се срещу последствията от такова деяние, щях да му аплодирам от оня свят. Но после се сетих, че след като го лиших от присъствието си, той е флиртувал с теб и сега просто искам да оцветя двореца с кръвта му.
— Недей! — потрепери Зафир. — Той не заслужава да трови мислите ти.