За втори път през живота си, той започна да се моли.
В другата лапа на дракона бе Люспестият, сгушен до жената, която и да бе тя. Тя крещя, докато не прегракна.
Въздухът стана по-хладен. Най-накрая драконът кацна в едно заснежено поле, вдигайки бяла пелена около себе си, а Кемир за пореден път помисли, че е настъпил сетния му час. Звярът ги отнесе до ръба на една клисура и скочи в нея, пикирайки в пълен мрак. Когато кацна на дъното ѝ, заспа почти веднага. Кемир се сви до него и го последва, напълно изтощен.
Когато се събуди, веднага разбра, че нещо не е наред. Драконът дишаше на пресекулки, а Люспестият стоеше на муцуната му, галейки го по носа. На дневна светлина чудовището изглеждаше дори по-огромно, отколкото нощем. Главата му бе по-огромна от Люспестия, дори кехлибарените му очи бяха по-големи от човешка длан, а зъбите…
Кемир не искаше да мисли за зъбите му. Вместо това погледна нагоре. Клисурата бе стръмна и тясна, толкова тясна, че той се изненада от това, че драконът изобщо е успял да влезе в нея. Не знаеше как обаче ще излязат, а бе и гладен. Ако не бе драконът, всички бързо щяха да замръзнат. Люспестият нямаше кожи, с които да се увият, а жената явно нямаше нищо.
— Виждал съм те и преди — каза той на Люспестия. — Как се казваш?
— Кейлин. — Люспестият не вдигна глава.
— Ами тя?
— Тя се казва Надира.
— Какво ѝ е?
Когато не пищеше, жената изглеждаше замаяна. Потеше се и трепереше.
Люспестият не отговори.
— Коя е тя?
Люспестият не отговори и на това. Кемир сви рамене.
— Какво му е на дракона?
— Казва се Пряспа. Ранена е.
— Лошо ранена или…
— Не зная. Явно се е ударила по време на битката си с Буря. Но пък ѝ счупи крилото.
Кейлин поклати тъжно глава и погледна уплашено Пряспа.
— Ако го е направила, ще трябва да приспят дракона. Горкото животинче.
— Животинче? — повтори Кемир и се почеса. — Че как се приспива дракон?
Люспестият му хвърли един предупредителен поглед.
— Внимавай. Тя спи, но видя какво стана при реката. Не знам нищо, но съм чувал, че алхимиците поставят нещо в храната на драконите. Така те заспиват и изгарят отвътре.
— Виждал съм го — кимна Кемир. — Това се случва, когато драконът умре.
— Не зная. Не съм виждал дракон да умира.
— Е, ако това се случи с този, няма да се безпокоим за студа — той погледна към скалите на клисурата.
Щяха да се безпокоят само за глада.
— Предполагам нямаш идея къде може да сме?
Люспестият поклати глава. Не след дълго Кемир установи, че освен идеи, Люспестият няма храна, вода, подслон, излишни дрехи и други подобни неща, които бяха задължителни за оцеляване в природата. Имаше си обаче дракон. Това явно бе достатъчно.
Той ги остави и слезе по клисурата, като следваше малкото поточе, което бълбукаше по дъното. Докато напредваше, клисурата се стесни още повече. Мина покрай безброй много пещери. Това бе Гръбнакът на света. Надупчен като кошер. Имаше огромни пещери, в които можеше да се скрие цяла армия и малки вдлъбнатини, в които можеше да се свие не повече от един човек. Видя дървета над себе си, които създаваха постоянна сянка. Двете страни на клисурата се приближаваха все повече и повече, а поточето ставаше по-бързо и пълноводно с всяка извивка.
Внезапно скалите от двете му страни изчезнаха и той се озова по средата на стръмна гора. Той обиколи върха на клисурата и застана на ръба, търсейки просека сред дърветата. Бе високо от едната страна на планинска долина, която изглеждаше съвършено еднакво с всяка друга планинска долина, която бе виждал.
Това бе страхотно. Сега трябваше вероятно да извърви целия път на обратно.
Остана за дълго време вгледан в дърветата, после промърмори нещо. Когато Солос не му отговори, внезапно разбра, че братовчед му си е отишъл завинаги. Бяха прекарали голяма част от живота си заедно, макар и не цялата. Бяха обиколили кралствата, бяха станали наемници и мечоносци, но се бяха родили някъде тук, в Гръбнака на света. Бяха убили няколко драконови рицаря, но само защото други рицари им бяха платили затова.
А сега Солос го нямаше. Договорът с Маршал-рицар Настрия бе изпълнен и той се бе върнал на изходната точка. Имаше лъка и стрелите си, ножовете и ума си и това бе достатъчно, за да се оцелее в дивото. Не дължеше нищо на нещастниците, които бе оставил в клисурата. Можеше да прави каквото си иска.