Джехал и Казам имаха свой собствен език на знаците, базиран върху сигналите, които драконовите рицари си разменяха докато летяха заедно. В него имаше и някои следи от тайния език на крадците, а и други елементи, които си бяха измислили. Джехал се надяваше да научи момчето на четмо и писмо, но Казам схващаше толкова бавно, че вероятно щеше да е готов, когато и двамата бяха навлезли в дълбоки старини.
Казам кимна. Бе хубаво да си имаш таен език. Така никой друг освен слугата не разбираше нарежданията на Джехал. Няколко пъти той дори си бе уредил среща с Листра, с ясното съзнание, че Зафир го наблюдава.
„Събуди я. Искам да дойде в ложето ми. Кажи ѝ, че я искам.“
Казам се ухили и Джехал му се усмихна в отговор. Този знак не бе особено труден за превод.
„Кажи ѝ, че искам всички врати и прозорци да бъдат затворени. Предупреди я, че я следят чужди очи.“
Когато приключи с посланията си, принцът подритна Казам — стандартният начин, по който го пращаше да му върши работа. След това затвори прозорците, за да се скрие от светлината на утрото и си полегна с въздишка.
Не му се наложи да чака дълго. Чу стъпки пред вратата си, а после кикот. След това Казам се върна, следван от Листра, която все още бе по нощница.
— Някой видя ли ви? — усмихна се Джехал.
И двамата поклатиха глава.
— Само слугата на вратата — добави Листра, след което го прегърна и подпря глава на рамото му. Той винаги потръпваше, когато тя го правеше. Така си спомняше, че някой ден ще му се наложи да я остави на Зафир.
Но този ден още не беше настъпил. Той я избута леко и постави ръка върху стомаха ѝ. Неговият наследник растеше в нея и това ѝ гарантираше безопасността. Засега. Тя му бе казала, че ще трябва да минат още няколко месеца, преди да долови каквито и да е било движения, но той все пак постави ръката си там. След тази сутрин, можеше да не се видят доста дълго време.
Тя задържа ръката му за момент, а после я придвижи нагоре, към гърдата си.
— Не мога да разбера защо не мога да дойда с теб.
„Естествено.“ Той ѝ се усмихна.
— Трябва да пазиш силите си, мила.
— Оф, Джехал! Та аз дори не го чувствам!
— Но ти става лошо всеки ден. Не си прави труда да отричаш.
— Нищо ми няма — направи гримаса тя.
— Освен това, тук си в безопасност.
— Но защо? В двореца ще бъда с теб, с мама и сестрите ми, а също и с Ездачите ми.
— Знаеш отговора и сама — засмя се той. — Има хора, които не биха искали майка ти да наследи Хирам.
„Като мен“, помисли си той ехидно.
Тук идваше бедата. Тя просто не допускаше, че нещо лошо може да ѝ се случи, че някой може да я излъже, че драконовите крале и кралици не бяха приятели, които се борят за добруването на света. Именно затова понякога му бе трудно да я гледа в очите. Дори и да решеше, че може да има истинска заплаха, тя или настояваше да застане редом до майка си, или че той не бива да ходи на опасни места. Тя рядко изискваше нещо от него, но когато го правеше, той си спомняше с неприязън чия дъщеря е.
— Не искам да те притеснявам — целуна я той нежно.
— Мисля, че съм ти омръзнала.
Джехал едва се сдържа да не погледна към тавана. Не бе истина колко често бе чувал това. И то от различни жени.
— Ако ми беше омръзнала, любов моя, мигар щях да се събудя призори и да те извикам за последно преди заминаването си?
Тя се нацупи, а след това хвана другата му ръка и я постави на другата си гърда.
— Предполагам, че не.
Тя го приближи още малко, докато не усети топлината на тялото ѝ от коленете до врата. Джехал преглътна. Погледна към Казам и кимна към вратата. Момчето се изниза, достатъчно хитро, за да знае кога присъствието му е излишно.
— Сутринта заминавам към Стръмния връх — каза той с предрезгавял глас. — Всичко е готово. Ще ми отнеме…
— Знам, съпруже, знам — отговори Листра, поставяйки пръст на устата му. Тя често го наричаше така и поради някаква причина разумът му винаги се замъгляваше от тази дума. — Четири дни докато стигнеш палата, седмица като гост на Хирам, а после още една седмица, докато мама го наследи. След това още четири дни обратен полет към Стръмния връх и още един, докато се върнеш у дома. Почти месец. Знам всичко наизуст, принце мой. Знам какво ще правиш във всеки един от дните, в които отсъстваш.
Тя му се усмихна.
— Това ще бъде дълъг и самотен месец. Мога обаче да те посрещна на Стръмния връх.
— Не бива!
— Знам, но ти няма да си тук, за да ми го кажеш.
Тя се притисна до него и го целуна, а после се отпусна на леглото му.
— Ще ми липсваш — каза той и с изненада установи, че е искрен.