Принц Джехал, който стоеше до него, улови погледа на Хирам и килна глава на една страна. Хирам стисна зъби и погледна в друга посока.
— Ние пазим историята на драконите си — кимна той към алхимиците на края на масата, — знаем къде са родени, кой ги е отгледал. Отглеждаме ги така, както ни е удобно. Ала някога не е било така. Някога те били диви същества. Нямаме история от ония времена, не защото не е имало мастила и книги, а защото тези записи са били изгорени. Не е имало градове и села, не защото е нямало тухли и хоросан, а защото и те били изгорени. Имало е крале и армии, ала те до един са забравени, защото били изгорени. Криели сме се в гората и драконите не можели да ни стигнат. Живели сме като Независими, мръсни и гладни.
Той погледна към лицата им, а след това тропна с чашата си по масата. Този път кралете и кралиците последваха примера му.
— Такива са били времената преди идването на алхимиците.
Той вдигна чаша към далечния край на масата, където притесненият Джейрос му кимна.
— Сега драконите са опитомени, а ние сме крехките им господари. Вие, крале и кралици на деветте кралства. Вие сте господарите им. Вие не отговаряте пред никого и не искате нищо. Освен…
Сега бе моментът. Той взе пръстена на Говорителя, който приличаше на спящ дракон, свали го от пръста си и внимателно го постави на масата. Почувства пръста си странно оголен. След това сложи елмазеното копие до него.
— Освен тези — каза той.
Странно. Бе сънувал как прави това толкова много пъти. Винаги му се бе струвало, че идва краят на живота му, че тези неща единствени го поддържат цял. Сънуваше, че след като ги свали, започва да избледнява. Но сега, когато моментът най-после настъпи, се почувства облекчен, сякаш нещо започваше вместо да свършва.
Взе отново пръстена и го показа на всички.
— Това е, което ви придържа към древните договори, сключени между предците от нашите кланове. На всеки десет години избирате измежду себе си кой от вас ще обитава този дворец, за да бъде съдия на действията ви, арбитър на споровете ви. Преди десет години вие и родителите ви избрахте мен. Моето време си отива. След седмица ще изберете друг. Аз мога да ви напътствам, но на края изборът остава ваш.
И така, най-после я каза. Речта, която всички бяха чували и преди, речта, която всеки говорител казваше. Последната му задача. Говорителят Хирам вече го нямаше. Вече не бе „Ваша Светлост“. Просто още един драконов господар, седящ на масата на Говорителя. Свали пръстена и за последно затропа по масата.
Някой започна да ръкопляска. Бавно.
Джехал. Това можеше да бъде само Джехал.
— Каква прекрасна реч — хилеше се Усойницата. — Жалко, че я бях чувал и преди. Но все пак бе произнесена неочаквано ясно. Признавам, че я чаках с ужас. Т-ттолкова е н-ннеприятно, д-дда ч-ччакаш в-ввсяка д-ддума. Явно отварите, които очарователната ви любовница открадна от мен, правят чудеса.
Всички около масата замръзнаха. Някои спряха само за миг, след което продължиха да се хранят. Други направо се вцепениха. Никой не каза нищо. Всички гледаха към Хирам. Това бе неговият пир, неговата зала, неговият дворец. Негова работа бе да санкционира такова просташко поведение. Макар обидата да бе насочена към него, Джехал унижаваше всички с откровеността си.
Хирам бавно седна. Усмихна се и кръстоса ръце.
— Защо смяташ, че ти дължа каквото и да било?
Почувства се силен. Достатъчно силен, за да призове Джехал на дуел с меч или брадва. Бе готов за това. Ето ти един плюс да си обикновен драконов рицар. Вече не му се налагаше да е дипломат. Не трябваше да се съобразява с когото и да е било.
— Нямаш какво да кажеш, а? Върви си у дома, да тровиш баща си.
Можеше да го каже. Публично. Всички разбраха какво става. Дори Зафир, дори Шезира, която се правеше, че Джехал не е казал нищо. Дори тя не можеше да пренебрегне това.
Загледаха го, обзети от ужас. Всички освен Усойницата, чиято уста вероятно щеше да пръска отрова и след смъртта му.
— О, не, нямам възможност. Но след като става ясно, че ти вероятно имаш още време да си поживееш, ще имам какво да правя. Не ще забравя обаче твоето гостоприемство, Хираме. Може би ще мога да му се отплатя някой ден.
Джехал се обърна и погали главата на баща си.
— А може би не. Отварите не помогнаха много на крал Тиан. Здравето му се бе влошило прекалено много. Кажи ми, колко време остава, преди ти да го последваш?
— Може би той ще се оправи, ако спреш да го тровиш?
Този път Джехал бавно се изправи. Последваха го още няколко души — Наргон, Шезира, няколко от братовчедите на Хирам. Останалите бяха твърде смаяни, за да мръднат. Джехал се подпря на масата.