— Обидиш ли ме още веднъж, старче, ще те призова на дуел. Няма да те убия, но ще ти се иска да го сторя.
— Какви обиди? — изправи се и Хирам. — Говоря истината!
— Щом това е истината, защо не покажеш доказателство за нея на присъстващите дами и господа! О! — Джехал се плесна по челото. — Какъв глупак съм само. Но разбира се. Ти просто нямаш никакви доказателства. Абсолютно никакви.
— Нека идем на дуел тогава. Приемам предизвикателството. Да се бием с меч и брадва. Хайде, змийче такова, нека си поиграем.
Някой удари с юмрук по масата. На Хирам му отне известно време, преди да разбере, че това е Шезира.
— Достатъчно. Важи и за двамата. Хирам, не се дръж като глупак. Принц Джехал, вие започнахте тази детинска разпра. Моля, напуснете!
Джехал изгледа Шезира с поглед, в който се четеше само омраза.
— Разбира се, Ваша Светлост. Колко грубо от моя страна да бъда оскърбен.
Той направи крачка назад и се поклони.
— Крал Наргон, крал Силвалан, крал Валгар, желая ви приятно изкарване на вечерта. Останалите, желая ви да се задавите.
Присъстващите на масата го изпратиха с поглед, без да продумат нищо. Крал Тиан и Ездачите му също си тръгнаха. Когато вратата се затръшна, Шезира отново седна, но крал Наргон остана на крака. Той поклати глава и гушата му се разтресе.
— Лорд Хирам, принц Джехал е прав. Редно е да ни покажете някакво доказателство за обвиненията си или да задържите езика си зад зъбите. Кралицо Шезира, защо трябваше принц Джехал да си ходи, след като той бе оскърбеният в случая?
— Защото, освен ако не изберете да бъдете слепи, знаете, че съм прав! — кресна Хирам.
Шезира потропа с пръсти по масата.
— Крал Наргон, тази зала принадлежи на Хирам, докато някой друг не вземе пръстена. Няма как да го изпъдим от собствената му зала, а един от двамата трябваше да напусне. Хирам, може и да сте прав, че около масата има хора, които хранят подозрения. Въпреки това, вие нямате никакви доказателства. Все едно аз да кажа кой открадна моя бял дракон!
— Скалният крал. Жалко, че той не си направи труда да дойде. Къде е Тихан, за да обясни отсъствието му? И него го няма.
Хирам се изкикоти. Виното и отварите го правеха дързък, но вече не му пукаше.
— Той никога не идва — отбеляза крал Валгар.
— Не знам дали изобщо съществува. Как можем да знаем?
Шезира се прокашля.
— Когато намеря доказателства, ще потърся правата си от когото трябва — тя се вторачи в Хирам. — Ако ще да се наложи да ида на края на света. Но дотогава ще запазя мълчание. Съветвам Ви да направите също.
— Мълчах достатъчно.
Той се спря. Зафир се бе привела до него така, че да привлече погледа му, и клатеше глава.
— Виното ви прави безразсъден — каза тя толкова тихо, че повечето от присъстващите на масата не я чуха, — особено в комбинация с отварите.
Хирам премигна.
— Кралица Зафир е права. Държах се като глупак. Може би така става с всеки, който се отърве от тежест като моята. Крал Наргон обаче е прав. Ако Усойницата оскърби масата ми, това сторих и аз. Кралицо Шезира, трябваше да изпъдите мен, а не принц Джехал.
Шезира сви устни и не каза нищо.
— Според мен и двамата трябваше да останете — измърка кралица Зафир. — Надявах се да пролеете кръвта на този убиец.
Наргон отново скочи на крака.
— Няма да търпя такива обвинения!
— Нима не знаехте? — повдигна вежда Зафир. — Принц Джехал бе с майка ми, когато тя умря. Излязоха да пояздят заедно, а се върна само той. От това си направих съответните изводи. Съветвам Ви да последвате примера ми.
Тя се намръщи.
— Може би тя е паднала, а може той да я е бутнал. Кой знае? Но той е виновен и в двата случая. Ако наистина я е бутнал, трябва да се замислим защо. За какво му е да прави подобно нещо? Какво толкова щеше да стане, ако Алифера днес бе на моето място? Дали лорд Хирам щеше да спази уговорката на брат си? Разбира се. Затова се чудя каква лудост е обхванала тези, които твърдят, че принц Джехал е премахнал съперница на наследницата.
Зафир вече гледаше право към кралица Шезира.
— Че е подсигурил булката си. Че е подсигурил собственото си бъдеще като Говорител след десет години.
Въздухът се смрази. На Хирам му отне няколко мига да разбере какво говори Зафир. Когато това стана, Шезира вече бе поаленяла от яд.
— И кой казва тези неща? — просъска тя.
Зафир поклати глава.
— Това са глупости. Та вероятно Алифера не е била бутната, а просто е паднала. И все пак аз ще го нарека… — тя се закашля.