— Ще го нарека… — и се задави. Надигна се, подхлъзна се и падна на пода, стиснала гърлото си. Никой от драконовите крале и кралици не разбра как е искала да нарече принц Джехал.
43
Отрови и лъжи
Елмазеното гнездо беше пълно. Всъщност, то беше претъпкано. Импровизирани кошари бяха пръснати из Полята на Гладните Планини, повече заради добитъка, който щеше да нахрани драконите, отколкото заради самите дракони. Говорителя бе издигнал селце от палатки, което да подслони допълнителните работници, извикани на работа. Някои от драконовите господари също бяха довели свои хора. А с работещите в гнездото идваха търговците, гадателите, крадците, джебчиите и отчаяните, всички привлечени от знанието, че където има дракони, има и пари. Така палатковото селище се превърна в палатков град много преди пристигането на последния дракон. В хаоса всяко от лицата бе на непознат, поради което палатковият лагер се бе превърнал в идеално място за деловата работа на двама Ездачи. Те не изглеждаха като такива — приличаха повече на обикновени войници, може би наемници или пък легионери от Елмазената стража, които не са на работа. Но крачката им между търговците и кошарите бе уверена и ги водеше право към центъра на импровизирания град.
Двамата Ездачи бяха сигурни, че никой няма да ги разпознае.
Ала грешаха.
Подире им вървеше момче с тъмнокафяв плащ и мръсно лице. То ги следваше от доста време, провирайки се между тълпата. Но Ездачите все още не го бяха забелязали.
В центъра на пазара те спряха на една малка маса пред мъничка палатка, която можеше да побере не повече от един човек, при това с мъка. Но в нея все пак имаше човек — странен мъж с необичайно тъмна кожа. Дрехите, които носеше, бяха разпокъсани, а цветовете им — избледнели. И все пак личеше, че някога са били богати и пищни. Златото и скъпоценностите по тях обаче отдавна си бяха отишли. Бяха останали само няколко пера в цветовете на дъгата.
Ездачите не бяха смутени от странния вид на човека. Момчето се приведе и загледа троицата, а на лицето му се изписа изражение на неразбиране, а също и на нездрав интерес.
Една кесия, на вид доста тежка, смени притежателя си. Тъмнокожият изчезна в палатката и се появи след минутка. Носеше кожена чанта. По-високият от рицарите я взе, а след това двамата се махнаха. Бързо. Прекалено бързо, за да става дума за безобидна размяна. Момчето ги последва до края на пазара и влезе в една голяма палатка, която служеше за бирария. Бе около пладне и затова в нея нямаше много хора. Момчето погледна към Ездачите, а след това мина по хлъзгавия под и седна на една маса.
— Ей, ти! Я се махай!
Момчето не разбра веднага, че се обръщат към него. Не погледна нагоре, но бръкна в джоба си и постави едно сребърно петаче пред себе си. С крайчеца на окото си забеляза двамата мъже, които следваше. По-високият бръкна в чантата, извади нещо от нея и го постави от вътрешната страна на палтото си.
— И откъде си взел това сребърно петаче?
Момчето не погледна нагоре. Видя, че чантата преминава в ръцете на по-ниския.
— Откраднал си го, нали? Преджобил си някой богаташ.
Високият стана. Тръгваше си. Момчето не помръдна.
— Не че ми пука.
На масата пред момчето се появи халба, пълна с горчива на мирис течност. Момчето я взе и отпи. След малко другият Ездач се изправи и си тръгна. Момчето го последва. Този път приближи мъжа, заставайки в сянката му, буквално до него. Чакаше точния момент.
Внезапно момчето грабна чантата от рамото на мъжа и се шмугна през един тънък процеп между палатките, прескачайки въжетата, които ги поддържаха. Мъжът изрева и хукна след него, викайки на хората да го спрат. Момчето бе по-гъвкаво от него, но Ездачът бе бърз, силен и не се отказа от преследването. Момчето го отведе от центъра на палатковия град към кошарите с добитък, които го обграждаха.
Далеч от тълпите, то се шмугна зад един ъгъл и се скри в сенките. Когато Ездачът мина покрай него, момчето се изправи зад гърба му.
Всичко свърши за миг. Стъпките на мъжа заглъхнаха, докато той се чудеше в каква посока трябва да тръгне. Едно потъмняло острие, което не привличаше слънчевата светлина, се спусна като змия от ръкава на момчето и се стрелна към Ездача. Още преди мъжът да разбере, че е намушкан, момчето побягна отново.
Ездачът се опита да го последва, но след няколко крачки се спря. Ръката му докосна раната и се обагри в кръв. Мъжът усети, че изгаря отвътре и думите заглъхнаха в гърлото му. Болката се усили до кресчендо, изпълвайки цялото му същество до мозъка на костите, ала той остана безмълвен и неподвижен. Когато болката достигна и мозъка му, всичко блесна в бяло, а после потъна в милостива тъмнина.