Момчето пусна ножа и го изрита настрана. След което внимателно се измъкна от кошарите. Никой не го обезпокои. Уверено в безопасността си, то се затича. Бе подбрало точното място, в което да убие рицаря, ала сега времето бе срещу него. Стигна края на кошарите, където го чакаше друг рицар, облечен в броня от драконови люспи. Зад него имаше два коня.
Когато Ездач Семиан забеляза момчето, кимна и се качи на седлото.
— Свърши ли работа?
Момчето кимна отсечено и яхна втория кон.
— А другият?
— Познах го. Една от змиите на Джехал.
Момчето свали палтото си, а когато махна и шапката от главата си, по врата му се спусна дълга черна коса. То изми прахта от очите си и разкри лице, което не бе на момче, а на лейди Настрия, Маршал-рицаря на Северната кралица.
— Хайде! Трябва да побързаме!
Настрия пришпори коня си по калните пътища между кошарите, контролирайки хода му. Когато приближиха мъртвия драконов рицар, две бабички се изправиха и хукнаха нанякъде. Не бяха откраднали нищо освен портмонето на мъжа и Настрия не ги обвиняваше за това. Двамата със Семиан слязоха от конете си и вързаха трупа за коня на Настрия. След това двамата се спуснаха в галоп към Елмазения дворец и Града на Драконите. Когато приближиха, Настрия отново слезе, пак се наметна с палтото, сложи шапката си и отведе конете надалеч от вратите на двореца.
— Аз съм Ездач Семиан от двора на кралица Шезира — обяви рицарят. Стражите на портата погледнаха първо него, после трупа върху другия кон, а след това кимнаха и го пуснаха да мине. Настрия гледаше в ботушите си, а стражите не я забелязаха.
Минаха към Кулата на Здрача в западната част на двореца. По него имаше много кули, всяка от които бе дадена на различен драконов крал или кралица до избирането на следващия Говорител. Кралица Зафир почиваше в Кулата на Въздуха. Крал Валгар бе получил Кулата на Зората на източната стена. Крал Тиан имаше най-малката кула, наречена поради това Смирената. Кралете Наргон и Силвалан бяха съответно в Кулата на Водата и Градската Кула в северната част на двореца. А Кулата на Здрача бе дадена на кралица Шезира. Настрия поведе конете към вратите на последната. Ездач Семиан ги отвори и те влязоха, мъкнейки трупа на умрелия рицар със себе си. Вътре чакаха няколко Ездачи на кралица Шезира. Когато вратите зад тях се затвориха, Настрия отново премахна маскировката си и посочи към тялото.
— Отнесете това в избите. Къде е кралицата?
— Кралицата е с Говорителя.
Ездачите се разделиха, когато лейди Настрия мина между тях. Двама с нежелание взеха тялото за ръцете и краката.
— Лейди Настрия, този човек не е мъртъв.
Настрия спря и се намръщи.
— Отведете го долу. Майстор Китир ще знае какво трябва да се направи.
Рицарите си размениха нервни погледи. Настрия ги изпъди надолу по стълбите. В избите с вина и храна те разчистиха една дървена маса и поставиха върху нея тялото.
Настрия го погледна. Рицарите ѝ бяха прави. Човекът изобщо не бе мъртъв.
Тя му плесна един шамар.
— Чуваш ли ме, предателю?
Мъжът не помръдна. Настрия застана от другата му страна и постави пръст в раната му. Този път той простена и отвори очи.
— Боли, нали? — тя натисна с пръст. Мъжът зави и изкриви лице в агония.
— Ездач Тиакас. Преди няколко месеца ти отлетя с дракона си далеч от Наблюдателницата. Беше с още двама изменници, които отидоха в края на горите Барнан. Отведе ги, за да се срещнат с няколко престъпници. Да купят нещо от тях. Отведе ги до края на горите, но те не се върнаха. Знаеш ли какво се случи с тях? Убиха ги. Платих на двама наемници затова. Чудех се какво си си мислел, когато те не се върнаха. Дали си се страхувал? А после, бавно, след като седмиците се превърнаха в месеци и никой не те потърси, сигурно си се изпълнил с надежда. Празна надежда, Тиакас, понеже винаги е имало някой, който да те следи. Чуваш ли ме?
Тя завъртя пръста си и Тиакас изпищя.
— Сега искам да знам, Тиакас, кой отрови душата ти. Бях там, когато купи отровата от онзи тайтакейски шут. Видях те със змията на принц Джехал. Усойницата ли те поквари?
Тя отвори очите му и вдигна чантата.
— Какво е това, Тиакас? Отрова? Нима Джехал ти е платил да убиеш нашата кралица?
Тиакас завъртя глава първо в едната посока, а после в другата. Бе изплезил език, а от раната му отново покапа кръв, която образува локва на пода. В гърлото му заклокочиха звуци, все едно се опитваше да говори, но се чуваше само ломотене.