— Я вижте там! — викнал царският син й посочил главата на войводите.
Но те не могли да видят нищо.
— Привидяло ти се е, — рекли. — Нощем на човека се привижда всякакво.
Но той им посочил отново главата и казал:
— Ето я, още седи. Пули се и ми се зъби. Брадата и мустаците й са дълги, а косата — рошава. Наместо влакна, обрасла е с водорасли. Очите й са големи, като паници, току се въртят и светят. А зъбите й са завити, като охлюви.
Загледали се пак войводите, но и тоя път не видели нищо. Тогава князът замерил главата с копието си — да я прободе, но тя изчезнала.
Прибрали се да спят. Князът бил сам в шатрата си. Месецът светел — едър и сребрист. На княза се не спяло. Както лежал, ето че шатрата се отворила и влязъл водният дух. Той бил толкова голям, че трябвало да се превие доста, за да се побере в палатката. Брадата и косата му изглеждали още по-дълги. От тях капело вода. Ръцете му нямали пръсти, а щипки — като на рак. Нозете му били като опашки на риба, та той ходел трудно. Цял бил зелен, обрасъл във водорасли, а по гърба и гърдите му имало бляскави люспи.
Колкото и да бил юнак, князът се уплашил и се обърнал да грабне меча си. Но колко се учудил, като не видял никъде своето оръжие! Нямало ни ризницата, ни шлема, ни щита, ни меча, ни лъка, ни копието му. Нямало дори обувките му — той бил бос.
А в това време духът се приближил и рекъл с гръмовит глас, като че ли реве цялото море в палатката:
— Не бой се, княже — няма да те изям! Аз ти мисля доброто. Дошъл съм да те отведа в своето царство. Ти там ще бъдеш много по-добре, отколкото на земята.
— Къде ти е царството? — запитал князът. — И що ще правя там аз?
— Моето царство е голямо, най-голямото от всички. То е в дъното на океана. Там има дворци, каквито никой от вас не е дори сънувал. Има съкровища, които човешко око не е още видяло. Ти ще ми бъдеш главен пълководец. И ние там водим войни, и нам трябват юнаци. Аз см стар, трябва ми помощник. От тебе няма по-голям юнак на земята, затова съм дошъл да те повикам.
На княза се не понравил грозният цар с рибените опашки и рачешките щипки.
— Не ща, — рекъл. — И тука ми е добре.
— Не щеш ли? — озъбил се морският цар и почнал да се приближава към него и да простира ужасните си щипки. — Ей сега ще те грабна и отвлека!
На княза изведнъж дошло нещо на ума.
— Чакай малко! — рекъл. — Ти искаш да ме водиш в царството си, а си ми взел оръжието и дрехите. Дай ми ги, че тогава да говорим!
Морският цар се засмял, па казал:
— Защо ми е твоето оръжие? Яз имам оръжия, на които не може никой да се противи. Не съм ти взел оръжието, ами ти от страх си го съборил на земята. Я го виж, къде е!
И наистина, когато князът се извърнал, той видял, че оръжието и дрехите му лежат зад него. Той се засрамил, но все пак се чудел, как не ги е видел, ако са били там, когато се е обърнал първия път.
— Добре, — казал той смутено. — Да се облека, па ще видим.
Облякъл си князът военните дрехи и погледнал към морския цар. Било го много яд, че оня го е сметнал за страхливец. Той си изтеглил меча, размахал го и рекъл заканително:
— Хайде, приближи се сега, ако смееш!
Морският цар се навел над княза и разтворил страшните си щипки. Юнакът го ударил с меча, но острието се плъзнало. Замахнал втори път — мечът се плъзнал отново. Я в това време щипките стиснали яко княза за двете ръце и го понесли. Той изпуснал меча, надал ужасен писък — и се пробудил.
Скочил от леглото — нямало никакъв морски цар. Отвън се развиделявало. Князът надул своя рог — и войниците наскачали. Почнали да се стягат за поход. Но когато излизал от палатката, князът намерил досам леглото си голям зелен водорасъл, — като ония, с които била обрасла главата на морския цар. Той го прибрал, да го покаже на баща си, когато му разкаже своя сън.
Върнал се князът с войските си. Но, откак взел оня водорасъл, като че ли някой го омагьосал. Той виждал нощем странни сънища, а денем — чудновати видения. Сънувал огромни дворци от кристал, сапфир и изумруд, в дъното на морето. В тях светели големи елмазени звезди и се леели реки от течен огън. Прелестни моми с бляскава бяла кожа се носели и пеели, накитени с цветя като скреж. Водела ги морската царкиня — най-хубава от тях, много по-хубава от всички земни моми. Когато, през деня, поеме някоя чаша да пие вода, князът виждал в нея отразени очите на морската царкиня — сини, като незабравки, и дълбоки, като самия океан. Понякога, както си седи, дочувал да се носят около него същите песни, които сънувал, че пеят русалките.