Затова той не казвал никому нищо; боял се, че ще му се изсмеят, или ще го сметнат за луд. Криел дори от баща си. Той му не разказал и оня сън, що видял край реката, през време на похода. Нито пък му показал водорасъла.
Но родителите забелязали, че сина им се топи от някаква тайна мисъл. Питали го, — той не казвал нищо. Решили най-сетне да го задомят, — дано се оправи, когато се загрижи за дом и челяд. Но момъкът не харесвал ни една от момите в царството.
— Щом е тъй, — казал царят, — върви си потърси мома другаде! Но недей се бави, че мене и на майка ти ще бъде тежко да живеем без тебе.
Сбогувал се князът със своите родители и тръгнал на път сам-самичък. Не искал — никой да го придружава. Път не знаел — тръгнал, накъдето му очи видят. Вървял, що вървял, стигнал до морския бряг. Спомнил си тогава думите, що му бил казал баща му преди години; да се пази от вода. Макар че го теглело нещо към брега, върнал се, та поел друг път.
Пак вървял дълго — и накрай се озовал отново на морския бряг. Тоя път му се още повече прищяло да се приближи до морето — поне да го послуша, как бучи и се удря о скалите. Но пак му дошли на ум бащините му думи. Върнал се и тоя път. Поел друга посока.
Но колкото и да вървял, не срещал ни човек, ни село, ни град. А храната му се била свършила. Гладен бил. Решил — да се спре в първото село, което срещне. Повървял още малко — стигнал до черни скали, високи като кули. Отвъд тях се виждало морето.
Князът бил много уморен. Спрял се под скалите да си почине. Слънцето залязвало и позлатявало всичко наоколо, и пясъка, и вълните, и черупките по брега; всичко било като червено, разтопено злато. Само скалите били черни, а слънцето се скривало все повече и повече, оставала на небето само една тънка, тънка ивичка, сякаш златно ножче.
Когато и тая ивица потънала в морето, зачули се откъм скалите гласове:
— Хайде, време е! Хайде, време е!
Изведнъж князът усетил, че камъните под него се повдигат. Видял, че плочите, на които седи, образуват нещо като голям престол. Изправените наоколо канари се раздвижили, като живи. Те неочаквано се превърнали на черни великани, навели се, вдигнали каменния престол и го понесли, заедно с учудения княз, право към морето.
Додето момъкът се опомни от почудата, той се намерил всред водата. Но вълните се изправили наоколо, като кръгла стена; великаните спуснали престола чак на дъното, оставили го там и се наредили около него. Те държали в ръцете си по един широк железен меч и по един голям костен боздуган. Отде се явило това оръжие, момъкът не видял. Черните исполини мълчали — те се сякаш вкаменили отново.
Князът се изправил на престола и погледнал нагоре. Над него се издигала празнина — като дълга тръба, през която не смеела да мине нито една риба. А много риби плували наоколо. Навръх празнината се виждало небе, а по него летели сини птици с дълги крила и разцепени опашки. Момъкът не знаел, какви са тия птици, но разбрал, че ще да пътуват много отдалеко.
Мръкнало се. Птици се не виждали. Небето горе почерняло — и се явили звезди. Тогава цялото морско дъно светнало, сякаш озарено някъде отдолу. Заблестели червени корали, сребристи бисери, златни песъчинки, жълти морски звезди. Закръстосвали насам-натам големи риби, прозрачни като стъкло и светли — сякаш в корема им има огън. Едни — сини, други — зелени, трети — червени или теменужни, или пък портокалови.
Зачули се и песни — много по-хубави от ония, що слушал князът насъне. Задали се най-после и прелестните русалки. Те били много на брой, чет нямали. Косите им били златисти или сребристи, а очите — сини или зелени. Тия сладкопойни моми, задиплени в тънки развиващи се дрехи, украсени с цветя, се носели право към княза и пеели в един глас. Когато наближили, каменните великани почнали да се топят във водата, както се топи буца сол. След малко от тях не останало нищо. Тогава вълните нахлули — и празнината над престола се запълнила с вода.
Князът усетил, че вълните го подемат и понасят на някъде. Всичко почнало да играе пред него. Той се уплашил — да не би да се стопи, както се били стопили исполините. След това изгубил свяст.
Когато се опомнил, видял, че лежи на легло от морска трева. Над него се издигал огромен свод от прозрачен синкав камък. По стените на големия чертог, направени от разноцветни камъни — все прозрачни, като стъкло, били изваяни какви ли не морски чудовища, хвъркати риби, стоглави и крилати змии, водни прасета с крила и рибешки опашки, морски костенурки с човешки глави и ръце — и много други. Очите на всички светели ярко, като пламъци, и люспите им блестели.
Додето разглеждал всичко това, князът чул, че нечий силен глас — звучен, като камбана — извикал: