Тъй гледал той дълго. По едно време, когато сместа се избистрила, на повърхността на водата се мярнал образ на глава. Като се загледал князът в него, видял лицето на морската княгиня. Тя го гледала и му шепнала нещо. Вслушал се той и едва-едва дочул тия думи:
— Една сълза ще отдели червеното от зеленото.
Разбрал князът. Но отде да вземе сълзата? Той не помнел да е плакал през живота си. Образът се изгубил. Наоколо притъмняло дотолкова, че нищо се не виждало; ни златният престол, ни бляскавата покъщнина, ни светлите стени.
Отведнъж момъкът си спомнил един миг от миналото. Когато се връщал с войниците от война, наизлезли сестрите и майките на юнаците да ги посрещат. Той видял, как една стара жена гледа с жадни очи — дано съзре сина си между многото. Син й бил млад и той паднал убит във войната. На княза станало тогава толкова мъчно, че си извърнал главата — да не види отчаяното лице на майката. Той си спомнил това, сърцето му се разкъсало от болка — и едра сълза капнала във ведрото.
Изведнъж наоколо светнало. Сълзата се стопила в сместа, тинята кипнала и се разделила на две — отдолу останала зелена утайка, а отгоре — червена вода, червена — като вино. Бръкнал князът — то не било вода, а червен камък. Извадил го той и го сложил на пода.
На уреченото време царят дошъл и се почудил, като видял червения камък, че лежи на пода, а във ведрото се зеленее друг — прозрачен и чист.
— Ти успя, — рекъл. — Доведете княгинята!
Малко след това, се отворила една голяма врата. Сто и двадесет и четири русалки въвели морската царкиня в чертога. Князът й се поклонил, а тя му се усмихнала. Тая усмивка се разляла в сърцето му, като балсам.
— Сега, — рекъл морският цар, — трябва да пречистиш, след като си отделил. Изнесете ведрото.
Изнесли ведрото със зеления камък. Останал червеният.
— Ще го вземеш — казал царят, — и ще го пречистиш, докле стане румен, като цвят на трендафил. Ако успееш, моята дъщеря ще ти проговори. Ако ли не — ще се вкамениш.
Морският цар изчезнал, а след него — момите и княгинята. Останал само князът — и, пред него, червеният камък от ведрото. Пак се загледал той в него. Как да му избистри цвета, че да стане от винен — румен, като трендафил? Мислил, мислил — нищо не могъл да измисли. Но колкото се повече вглеждал в камъка, толкова по-бляскава ставала червенината. По едно време камъкът заблестял, като огън. И ето, че в него се отново показал образът на хубавата морска княгиня.
Князът чул пак шепот:
— Една добрина ще избистри червеното и ще го направи румено.
Момъкът разбрал, що трябва да направи. Но кому да стори добрина, когато е затворен в тоя дворец, вдън морето, и край него няма никой? Образът се изгубил, камъкът потъмнял, та станал дори черен. Почерняло отново всичко наоколо — нищо се не виждало, не се виждал и камъкът.
Князът се замислил. Той си спомнил за добрите каменни великани, които го пренесли, заедно с тежкия престол, в дъното на морето. Спомнил си, че те се стопили във водата, когато се разнесли песните на русалките. Изведнъж му дожаляло за тях.
— Те загинаха заради мене, — си казал той. — Добре им беше горе, където стояха на стража, край морето, да посрещат и изпращат слънцето. Ах, да можех да ги съживя! Половината си живот… — не, целия си живот бих дал — само да можеха те да оживеят!
Изведнъж наоколо светнало. Толкова силно било желанието на княза — да се съживят исполините, че то ги възкресило. Те се изправили около него — мощни, едри и снажни, но не черни, а бели — сякаш от сняг. Наредили се, поклонили му се и вдигнали мечовете си — да го поздравят.
В това време камъкът започнал да се избистря. От винен станал кърмъзен, а после — румен, като бледен рубин, като росен цвят на шипка.
Дошъл морският цар. Дошла и дъщеря му. Тя заговорила с момъка. Разпитала го за горното царство, откъдето идел, и му разказала за много чудеса на морския свят. Гласът й бил толкова сладък и омаен, че князът не забелязал, как минава времето; той се унесъл.
Но морският цар им прекъснал разговора.
— Остава още едно, — казал: — най-мъчното. Ще трябва да превърнеш тоя камък от прост румен камък на рубин. Яко извършиш това, ще бъдеш достоен да поискаш морската княгиня; не успееш ли, ще се разтопиш във водата.
След тия думи, морският цар изчезнал. Изгубила се и дъщеря му, заедно с русалките. Изгубили се и белоснежните великани. И сега останал едничък князът, а пред него — руменият камък.