И тоя път момъкът се загледал в камъка, но умът му бил все у момата. Колчем помисли за нея, отведнъж камъкът изчезвал от очите му. Направил той голямо усилие — да забрави морската княгиня, та да не изпуща от погледа си камъка. Това било много мъчно, ала най-сетне успял.
Загледал се князът втренчено в румения камък, без да мисли за нещо друго. Но как да го превърне на рубин? Мислел все за това, но пак не измислил нищо. Ала колкото повече се взирал в камъка, толкова камъкът се смалявал и сгъстявал. По едно време станал дребен колкото пестник и заприличал на звезда. От него наченали да бликат лъчи и да изскачат искри.
— Превръща се вече, — рекъл си князът.
Но той се излъгал. Щом казал това, камъкът се отново разширил, наедрял и станал какъвто бил преди това. На княза станало тежко и досадно. Той трябвало отново да се загледа в румения камък и все за него да мисли, докле го накара да се сгъсти пак. Тоя път камъкът се смалил колкото яйце и заблестял още по-силно. От лъчите му се извила дъга, и в нея се явил образът на княгинята.
Чул се шепот:
— Една дума ще преобрази камъка на рубин.
Момъкът се замислил още по-дълбоко. Коя е тая дума? Той не бил магьосник. Не знаел думите, които имат сила да преобразяват. В това време образът на момата се стопил. Лъчите на камъка се прибрали, като пипала на морско животно. И тоя път притъмняло наоколо. Не се виждал дори и руменият камък.
Коя е думата, що трябва да се каже? Князът се отчаял. Не каже ли думата, ще се разтопи във водата, както се били стопили ония каменни исполини. Па и ще ли се намери след това някой да го съживи, както съживил той тях? Тежка мъка обзела момъка. Защо му е трябвало да слиза в морето? Защо му е трябвало да взема оня водорасъл, който го обаял с потайната си сила и го накарал да мисли все за морето и за морската царкиня? Не би ли било по-добре да не вижда оня страшен сън? Не би ли било по-добре и никога да не чува, че дъщерята на морския цар ще го хареса и ще иска да го отвлече?
И, както бил отчаян, князът извикал:
„Татко…“
Той искал да каже: „Татко, защо ти трябваше да ми казваш, какво ми е предречено?“
Ала тъкмо тая била думата, що трябвало да се каже. Тутакси целият дворец светнал. Всичко заблестяло с ослепително сияние. Ала най-силно светел камъкът, който се бил превърнал на рубин. Той пръскал толкова много искри и лъчи, че се не виждал от тях.
В тоя миг внезапно гръмнала тържествена музика. Влязъл морският цар, придружен от своите царедворци — едри, като ония исполини, които князът възкресил, но облечени великолепно. Дошла и царкинята, с корона на глава и с празнична мантия — толкова дълга, че я носели деветдесет и три момичета, съвсем мънички русалки, колкото охлювчета.
Морският цар казал тържествено:
— Признавам, че нашият гостенин успя да направи и трите мъчни неща, които му предложих. Той може да се ожени за морската княгиня, стига тя да го хареса.
Тогава момата се приближила и казала със своя звънлив глас:
— Аз харесвам княза, но той трябва да спази обичая на нашето царство, ако иска да се ожени за мене.
— Какъв е този обичай? — попитал момъкът.
— Ти трябва да се вречеш, че ще ми бъдеш верен вечно.
— Кълна се, че ще ти бъда вечно верен, — казал князът.
— Това не стига. За да ми бъдеш наистина верен и за да можеш да живееш и в морето и на сушата, в гърдите ти трябва да има, наместо сърце, елмаз. Съгласен ли си?
— Съгласен съм, — отговорил момъкът, — но как ще стане това? Може ли сърцето ми да стане елмазено?
Тогава се чул гласът на морския цар:
— Гостенинът е съгласен. Сменете сърцето му с елмаз.
До княза се приближили белите исполини. Един го хванал за ръцете, друг — за главата, трети — за нозете. Сложили го на пода, прибрали му нозете една до друга, а ръцете му прострели тъй, че тялото му образувало кръст. Сетне четвъртият великан му разпрал с меча си гърдите, петият му извадил сърцето, а шестият му сложил, вместо сърце, голям елмаз. Седмият се приближил, намазал раната с морска пяна, и тя тутакси зарасла.
Изправил се тогава юнакът и усетил у себе си сили, каквито нямал до тогава. Той можел да вижда всичко, що става по света. Можел да чува всичко, що се приказва и на земята, и в морето. Можел да лекува всички болести. Имал сила — ако поиска — да вдигне цялата земя. И други сили имал — всякакви.
Князът се оженил за морската царкиня и заживял в лъчезарния дворец, вдън морето. Но, като се минало време, спомнил си за своите родители и решил да ги навести. Казал на тъста си — морския цар.
— Бива, — рекъл царят. — Но повече от година няма да се бавите. След година ще се върнеш, заедно с дъщеря ми.