Варлам Шаламов
Елмазният извор
Камионът спря до реката и хората започнаха да се „стоварват“, като тромаво и бавно прехвърляха вдървените си крака през борда на „Студебейкъра“. Левият бряг на реката беше нисък, десният — скалист, както и би трябвало да бъде според теорията на академик Бер. Спуснахме се от пътя направо в коритото на планинския поток и изминахме около двеста крачки по измитите, сухи камъни, които громоляха под краката ни. Тъмната ивица вода, която изглеждаше толкова тясна от брега, се оказа широка и бърза плитка планинска река. Чакаше ни една плоскодънна лодка — лодкарят, с прът вместо весла, прекарваше на отсрещната страна по трима души и се връщаше.
Прехвърлянето продължи до вечерта. На другия бряг дълго се катерихме по тясна камениста пътека, помагайки си един на друг като алпинисти. Пътечката, едва забележима сред пожълтялата, посърнала трева, водеше към една клисура, където в синкавата далечина се събираха върховете на планините отляво и отдясно — изворът на ручея в тази клисура се казваше Елмазният извор.
Това беше чудна „командировка“ — същият този Елмазен извор, към който толкова отдавна и така напразно се стремяхме от златодобивните забои и за който всички бяхме чували толкова невероятни неща. Разправяха, че там нямало конвой, нямало нито проверки, нито безкрайни преброявания, нямало бодлива тел, нямало кучета.
Бяхме свикнали с щракането на затворите на пушките, бяхме наизустили предупреждението на войника от конвоя: крачка вляво, крачка вдясно се смятат за бягство — ходом ’арш! — и ние вървяхме, и някой от шегаджиите, а такива има във всяка обстановка, дори в най-тежката, понеже иронията е оръжието на невъоръжените — някой от шегаджиите повтаряше старата лагерна шега: „подскокът се смята за агитация“. Тази шега се пускаше така, че конвоят да не я чуе. Тя ободряваше, носеше секундно, съвсем малко облекчение. Това предупреждение го чувахме по четири пъти на ден: сутрин, когато отивахме на работа, през деня, когато отивахме да обядваме и се връщахме, и вечер — като напътствие преди да тръгнем към бараката. И всеки път след познатата формулировка някой подмяташе за подскока, и това не омръзваше на никого, никого не дразнеше. Напротив — бяхме готови да слушаме шегата хиляди пъти.
И ето че сега мечтите ни се сбъднаха, бяхме на Елмазния извор и с нас нямаше конвой, само млад мъж с черна брада, явно пуснал я, за да изглежда по-солиден, въоръжен с ловна пушка „ИЖ“, който наблюдаваше прехвърлянето ни. Вече ни бяха обяснили, че това е началникът на горския участък, нашият началник, волнонаемен десетник.
На Елмазния извор се подготвяха стълбове за далекопроводи.
Малко бяха местата на Колима, където растяха високи дървета и щяхме да сечем само подбраните — най-изгодната за нас работа.
Работата в златодобивния забой убива, при това бързо. Там дажбите са по-големи, но в лагера убива именно голямата дажба, а не малката. Отдавна се бяхме уверили в истинността на тази пословица. Копачът, станал на „мърша“, не може да бъде угоен с никакъв шоколад.
Изборната сеч беше по-изгодна от изсичането подред, понеже дърветата растяха нарядко, бяха ниски — израснали сред блата, измежду тях нямаше великани, и трябваше да се влачат на гръб през пухкавия сняг, което е мъчително. А дванадесетметровите стълбове не може да се извличат от хора. Това се върши от кон или трактор. Ще рече, можеше да се живее. Отгоре на всичко командировката беше безконвойна — значи никакви карцери, никакви побои, началникът на участъка — волнонаемен, инженер или техник — без съмнение ни беше провървяло.
Пренощувахме на брега, а на сутринта поехме по пътеката към нашата барака. Слънцето още не беше залязло, когато стигнахме до една ниска дълга барака от цели трупи с покрив, застлан с мъх и засипан с камъни. В бараката живееха петдесет и двама души, а ние, новодошлите, бяхме двадесет. Наровете, също от трупи, бяха високи, таванът — нисък, можеше да се стои в цял ръст само в прохода.
Началникът беше пъргав, повратлив момък. С младите си, ала опитни очи огледа редиците на новите си работници. Веднага се заинтересува от шала ми. Той, естествено, не беше вълнен, а памучен, но все пак беше шал, „цивилен“ шал. Беше ми го подарил миналата година един фелдшер от болницата и оттогава не го бях свалял от врата си нито през зимата, нито през лятото. Перях го, доколкото можех, в банята, но нито веднъж не го бях давал за дезинфекция. И без друго въшките, които бяха извънредно много в шала, нямаше да измрат, а шала щяха да ми го откраднат на часа. Съседите ми по барака, по живот и по работа непрекъснато дебнеха да ми го задигнат. Имаше и други желаещи, всеки случаен човек — кой би се отказал да припечели малко тютюнец или хляб, — всеки волнонаемен би купил шала, а въшките лесно можеше да бъдат попарени. Това е трудно само за арестанта. Ала аз геройски връзвах на възел шала около гърлото си, преди да си легна, измъчван от въшките, с които не може да се свикне, също както не може да се свикне със студа.