Александър Дюма
Ема Лайона
I
СЪД БОЖИ
Сутринта на 22 декември, тоест на другия ден след току-що разказаните събития, многочислени групи хора се събираха още с първите лъчи на слънцето пред обявленията, заковани през нощта по стените на Неапол.
Тези обяви съдържаха указ на кралските военни власти, който известяваше, че княз Пинятели се назначава за наместник на Неаполитанското кралство, а генерал Мак за негов помощник. Кралят обещаваше да се върне от Сицилия с мощни подкрепления. Неаполитанците разбраха най-после страшната истина: кралят, страхлив както винаги, беше напуснал народа си, както преди беше напуснал армията. Само че този път, спасявайки се с бягство, той беше ограбил столицата, отмъкнал беше всички шедьоври на изкуството, събирани в течение на векове, и всичкото злато от хазната.
Народът отчаяно се спусна към пристанището. Корабите на английската флотилия, задържани от насрещния вятър, все още стояха на рейд. По вимпела на мачтата можеха да познаят кораба, на който се намираше кралят. Това беше, както вече казахме, „Вангуард“.
Към четири часа сутринта, както и предполагаше граф дьо Турн, вятърът действително поутихна и морето се успокои. След като прекараха нощта в дома на надзирателя на пристанището, замръзнали от студ, бегълците отново тръгнаха на път и с голям труд се добраха до адмиралския кораб.
Младите принцеси бяха изгладнели и с удоволствие хапнаха солена аншоа с корав хляб като поливаха вечерята си с вода. Принцеса Антония, най-младата от дъщерите на кралицата, споменава за това в своя дневник, който лежи сега пред нас, и описва своя страх и страха на августейшите си родители, преживян в тази ужасна нощ.
Макар морето все да се гневеше и в пристанището не беше безопасно. Неаполският архиепископ, бароните, магистратите и пратениците от народа се разположиха в лодките, след като се бяха договорили с най-смелите лодкари да ги закарат на кралския кораб. Бяха решили да молят краля да се върне в Неапол, обещавайки му да бранят града до последна капка кръв.
Но кралят се съгласи да приеме само архиепископа, монсеньор Кепече Дзурло, който, въпреки горещите си молби, успя да получи от краля само една фраза:
— Поверявам живота си на морето, защото земята ме предаде.
Сред множеството лодки беше една със самотен пасажер.
Този човек, целият в черно, седеше с наведена глава. От време на време той повдигаше бледото си лице и вперваше отчаян поглед към кораба, станал убежище на краля, като че ли мислено измерваше разделящото ги разстояние.
Кралският кораб, както вече казахме, беше обкръжен от лодки, но пред тази с единствения пътник всички се отдръпнаха в страни.
Не беше трудно да се забележи, че причина за това не е излишна почтителност, а напротив, дълбоко отвращение.
Човекът се приближи до долното стъпало на висящия от кораба трап. Там стоеше часовой в униформата на английския флот, който беше получил заповед да не пуска никого. Но черният настойчиво молеше да му окажат тази милост, която отказваха на другите. Неговата настойчивост привлече вниманието на един от офицерите.
— Господине, — извика този, комуто бяха отказали достъп, — ще бъдете ли така добър да предадете на нейно величество кралицата, че маркиз Вани я моли за честта да бъде приет за няколко минути!
От всички лодки се надигна ропот на възмущение.
Ако кралят и кралицата, които бяха отказали да приемат магистратите, бароните и избраниците на народа, допуснаха при себе си Вани, това би било оскърбление за всички.
Офицерът предаде молбата на Нелсън. Нелсън, който познаваше прокурора поне по име и комуто бяха известни отвратителните услуги, оказани от този чиновник на кралицата, предаде молбата му на последната.
След минута офицерът отново се приближи до стълбата и извика на английски:
— Кралицата е болна и не може да приеме никого.
Вани, който не знаеше английски или поне си даваше вид, че не разбира, продължаваше да стиска трапа, от който караулният постоянно го отблъскваше.
Приближи се друг офицер и му предаде отказа на развален италиански.
— Тогава помолете краля, — извика Вани. — Не може кралят, комуто съм служил толкова предано, да откаже да изслуша молбата ми.
Офицерите започнаха да се съветват как да постъпят, но в този момент на палубата се появи кралят, който изпращаше архиепископа.
— Господарю, господарю, — извика Вани като го видя, това съм аз! Вашият верен слуга!
Без да отговори на Вани, кралят целуна ръка на архиепископа. Той слезе по стълбата и като се изравни с Вани се отдръпна, стараейки се да не го докосне дори с дрехата си.