Като съчини указа, Дюфрес направи знак на Шампионе, който четеше някакъв документ под светлината на голям канделабър. Главнокомандуващият прекъсна четенето, приближи се, изслуша постановлението и го одобри изцяло. Възгордян от това, Дюфрес го подписа.
Тогава Шампионе помоли за минута внимание и подкани Веласко и Николино Карачиоло (двамата политици, които едва събираха общо четиридесет и три години и които, докато сериозните хора просвещаваха народа, се забавляваха да обучават папагала на херцогиня Фуско) да запазят тишина.
Младите хора охотно се подчиниха. Със своята благост и едновременно твърдост, със своето уважение към нравствеността и любовта си към изкуството, Шампионе беше завоювал симпатиите на всички класи. В Неапол, град, който е твърде неблагодарен, и днес се долавя отзвук, отслабен от изминалото време, но все пак различен, който пренася името му до съвременниците през пет поколения и две трети от столетието.
Шампионе се приближи до камината, разгъна документа, който четеше, преди Дюфрес да го прекъсне, и с мекия си и звучен глас произнесе на превъзходен италиански:
— Милостиви госпожи и господа! Моля за позволение да ви прочета уводната статия на „Партенопейски Монитор“, който ще се появи утре, събота, шести февруари хиляда седемстотин деветдесет и девета година по стар стил (защото още не сте свикнали с новия; иначе бих казал осемнадесети плювиоз). Ето коректурите на статията, които получих веднага след отпечатването. Желаете ли да я чуете и да изкажете след това забележките си, ако има такива?
Това кратко встъпление предизвика най-жив интерес. Вече казахме, че името на главния редактор оставаше неизвестно и всеки жадуваше да узнае как ще се прояви той в неизвестното още за Неапол изкуство на вестникарската публицистика.
Всички млъкнаха — дори Монти, дори Чимароза, дора Веласко, дори Николино, и дори техният ученик, папагалът на херцогинята.
Всред настъпилата дълбока тишина Шампионе прочете следната политическа програма:
„Свобода Равенство
Партенопейски Монитор
N1
Събота, 18 плювиоз, VII година
на свободата и първа година на
Неаполитанската република,
единна и неделима
Най-после сме свободни…“
Залата потръпна, всеки беше готов да повтори този ликуващ вик, който изригваше от всички благородни сърца, на които новият предвестник на великите принципи, провъзгласени от Франция, известяваше за появяването си на бял свят.
Вълнението още не беше утихнало, когато Шампионе продължи:
„Най-после дойде денят, когато без страх можем да произнесем свещените думи «свобода» и «равенство», като достойни синове на майката република, достойни братя на свободните народи на Италия и Европа.
Когато падналото правителство, в невижданата си слепота, започна безжалостни гонения, броят на мъчениците на нашата родина нарасна. Нито един от тях не отстъпи и крачка пред лицето на смъртта; напротив: всеки смело гледаше ешафода и с твърда крачка изкачваше стъпалата му. Сред най-жестоки мъчения те оставаха глухи за обещаваната свобода и награди, тъй като бяха хора твърди във вярата си и непоколебими в убежденията си.
Низките страсти, разпалвани в продължение на толкова години сред най-невежите слоеве от народа, пред които прокламациите и пастирските поучения рисуваха благородната френска нация в най-черни краски, слугите на кралския наместник Франческо Пинятели, дори името на когото възбужда негодувание в сърцата, и чиято цел е да убеди народа, че религията ще бъде отменена, собствеността унищожена, жените и дъщерите обезчестени, синовете убити — за нещастие, за-цапаха с кръв прекрасното дело на нашето възраждане.
Много провинции въстанаха, за да нападнат френските гарнизони, и всички те бяха разгромени; други, след гибелта на стотици свои съграждани, се въоръжиха, за да се противопоставят на новия ред, и бяха принудени след кратка схватка да отстъпят пред силата. Многобройното население на Неапол, сред което кралският наместник чрез своите обири вдъхваше ненавист и жажда за убийства, това население след седем дни кървава анархия, след завладяването на замъци и оръжие, след грабежа на имуществото и покушенията върху живота на почтените граждани, два и половина дни се противеше на влизането на френската армия в Неапол. Храбреците от тази армия, шест пъти по-малобройни от противника си, поразявани от невидимия враг от покриви, окопи и бастиони, било на селския път, или планинските пътеки, или по тесните, криви улици на града, трябваше да завоюват земята педя по педя, по-скоро с мъжеството на духа си, отколкото с материална сила. Но, като противопостави доблестта и цивилизацията, на зверството и жестокостта, след като народът беше принуден да сложи оръжие, великодушният победител прегърна победените и им прости.