— През деня, около пладне, например, дори късно сутринта, ако пожелаете.
— През деня ще видят, че влизам при вас, госпожо, а е много важно никой да не знае, че съм ви посещавал.
— Защо?
— Защото може да бъде много опасно.
— За мен или за вас? — опита да се усмихне Луиза.
— За нас двамата, — сериозно отвърна младият човек. Настъпи минута мълчание. Нямаше съмнение, че банкерът не лъжеше.
— След всички предпазни мерки, — каза Луиза, — струва ми се, че този разговор трябва да бъде без свидетели.
— Да, госпожо, това, което смятам да ви кажа, може да бъде съобщено само на четири очи.
— А знаете ли, че в разговорите насаме има един въпрос, който забранявам да засягате?
— Ако заговоря за него, ще бъде само, за да разберете, че сте единствената, на която мога да се доверя.
— Да вървим, господине, — каза Луиза.
И, като мина покрай Андреа, който се притисна до стената на коридора, за да я пропусне, тя го въведе в трапезарията, осветена вече от Джованина, и затвори вратата след себе си.
— Уверена ли сте, госпожо, — попита Бекер, като се огледа наоколо, — че никой не може да ни чуе и да бъде свидетел на нашия разговор?
— Тук е само Джованина, а вие видяхте, че тя се прибра в стаята си.
— Но тя би могла да ни подслушва зад тази врата или зад вратата на будоара ви.
— Затворете и двете, господине, и да минем в кабинета на мъжа ми.
Самите предпазни мерки, които вземаше Андреа Бекер, окончателно успокоиха Луиза за предмета на предстоящия разговор. Младият човек не би се осмелил да настоява, щом му беше забранено да засяга темата за любовта.
Вратите на кабинета оставаха отворени, двете врати откъм столовата Бекер затвори старателно, убеждавайки се, че няма да бъде подслушван.
Луиза се отпусна на стола и като подпря брадичката си с ръце и опря лакти на масата, на която преди работеше съпругът й, потъна в мечти.
От деня на отпътуването на кавалера Сан Феличе тя за първи път влизаше в кабинета му. Роякът на спомените се беше втурнал тук заедно с нея и сега не й даваше покой.
Тя мислеше за човека, който беше изключително добър към нея а тя толкова лесно го беше забравила; тя мислеше едва ли не с ужас за това, колко голяма е любовта й към Салвато, любов ревнива и властна, която я беше завладяла изцяло и беше изгонила от сърцето й всяко друго чувство. Тя се питаше, колко далеч е от окончателната изневяра, и отбеляза за себе си, че духом беше изменила на съпруга си, а сега се приближаваше и към пълната измяна.
Гласът на Андреа Бекер я изведе от мислите й и я накара да потръпне. Луиза вече беше забравила за какво е тук. Тя му направи знак да седне.
Андреа се поклони, но остана прав.
— Госпожо, — каза той, — каквито и да са забраните, с които ме задължихте никога да не споменавам за моята любов към вас, трябва все пак, за да разберете необходимостта от идването ми тук и опасността, на която се подлагам, трябва да разберете, до колко моята любов е предана, дълбока и почтителна.
— Господине, — каза Луиза като стана, — с това, че заговорихте за тази любов в минало време, вие не по-малко изразявате чувството, което категорично ви забраних да изказвате. Надявах се, че приемайки ви в този час, и след като ви заявих за моето нежелание да ви виждам тук, няма да ми се наложи да ви напомням за тази забрана.
— Благоволете да ме изслушате, госпожо, и ми дайте време да обясня. Казах, че ми беше необходимо да ви напомня за тази любов, за да разберете цялата важност на разкритието, което сега ще направя.
— Добре, господине, започвайте по-бързо.
— Но разкриването на тази тайна — бих искал да ме разберете добре! — от моя страна — е безумие, почти измяна!
— Тогава не го правете, господине. Не аз исках тази среща и не аз настояващ за нея.
— Знам това, госпожо, и дори предвиждам, че, вероятно, изобщо няма да ми благодарите за това, което ще ви разкрия. Но какво от това! Съдбата ме принуждава и трябва да изпълня волята й.
— Слушам ви, господине.
— И, така, госпожо, знайте, че съществува голям таен заговор. Готви се нова Сицилианска вечерня, и не само против французите, но и против техните привърженици.
По тялото на Луиза пробягаха тръпки и тя цялата се превърна в слух.
Ставаше дума не за нея, ставаше дума за французите и, следователно, за Салвато. Животът на Салвато беше в опасност, а съобщението на Бекер, може би, щеше да й даде средство да спаси този толкова скъп живот, както вече беше сторила веднъж.
С неволно движение, опряна на масата, Луиза се приближи до младия човек. Тя мълчеше, но в очите й той прочете въпрос.
— Трябва ли да продължавам? — попита Бекер.