— Продължавайте, господине!
— Не по-ужасно от Сицилианската вечерня, и не по-жестоко от Вартоломеевата нощ. Това, което са направили в Палермо, за да се спасят от анжуйците и в Париж, за да се избавят от хугенотите, могат да направят сега и в Неапол, за да прочистят града от французите.
— А не се ли боите, че когато излезете от къщата, аз веднага ще разглася този план?
— Не, госпожо! Помислете само, че аз дори не ви помолих да пазите тайна. Не, преданост като моята не трябва да среща неблагодарност. Най-после, името ви е прекалено чисто, за да го петни историята с предателство.
Луиза потръпна. Тя напълно разбра колко истинско величие и преданост имаше във факта, че младият банкер й довери тайната си без никакви условия. Оставаше само да разбере, защо беше избрал именно нея.
— Извинете, господине, — каза тя, — но не разбирам, какво общо имам аз с французите и техните привърженици, аз, жената на библиотекаря, дори нещо повече, жената на приятеля на престолонаследника?
— Права сте, госпожо, но кавалерът Сан Феличе не е тук, за да ви защити с присъствието си, да ви предпази със своята преданост към кралската династия. И, позволете ми да ви кажа, госпожо: аз с ужас забелязах, че вашият дом е сред тези, които трябва да бъдат белязани.
— Моят дом? — извика Луиза, като се надигна.
— Госпожо, разбирам, че това ви учудва, дори ви кара да негодувате.
Но изслушайте ме до край. Във времето като днешното, време на бури и тревоги, всеки може да бъде заподозрян. Впрочем, когато подозренията спят, явяват се доносниците, за да ги събудят. Да, госпожо, аз видях, държах в ръцете си, четох със собствените си очи един донос, анонимен, наистина, но толкова точен, че няма съмнение в неговата достоверност.
— Донос? — удивено попита Луиза.
— Да, госпожо.
— Срещу мен?
— Срещу вас.
— И за какво ставаше дума в този донос? — поинтересува се Луиза, като неволно побледня.
— Там беше написано, госпожо, че през нощта на двадесет и втори срещу двадесет и трети септември миналата година, сте приютили във вашия дом адютанта на генерал Шампионе.
— О, о. Изстена Луиза, чувствайки, че по челото й избива пот.
— Че този адютант, ранен от Паскуале де Симоне, е бил укрит от вас от кралското отмъщение. Че за него се е грижила една албанска магьосница, наречена Нано. Че той е останал у вас цели шест седмици и е излязъл, преоблечен като селянин от Абруцо, тъкмо навреме, за да се присъедини към генерал Шампионе и да вземе участие в битката при Чивита Кастелана.
— Е, господине, дори и да е така, нима е престъпление да дадеш убежище на ранения, да спасиш човешки живот, и трябва ли, преди да лекуваш раните, да се интересуваш за името, родината или възгледите му?
— Не, госпожо, в това няма нищо престъпно от човешка гледна точка. Само че от партийна това е престъпление. Но, може би, роялистите биха ви простили това, госпожо, ако по-късно, посещавайки всички вечери на херцогиня Фуско, вие не бяхте потвърдили с това, че доносът не е измислица. Салонът на херцогиня Фуско, госпожо, не е само бална зала: това е клуб, където се обсъждат политически проекти, където се обмислят закони, където се съчиняват патриотични химни, към които приспособяват музика и ги изпълняват на място! Вие посещавахте всички тези вечери, и, макар да е добре известно, че ходехте там не от политически съображения, а по друга причина.
— Внимавайте, господине! Вие ще ме обидите!
— Боже опази, госпожо! На колене ще довърша това, което трябва да ви кажа. И нека това да бъде доказателство за честните ми намерения!
Бекер застана на едно коляно.
— Госпожо, — каза той, — знаейки, че животът ви е в опасност, аз дойдох, за да ви донеса един талисман и да ви съобщя условния знак, който трябва да ви спаси. Ето го, госпожо.
Бекер сложи на масата една карта с кралската лилия.
— Знакът, не забравяйте, се състои в това да поднесете големия пръст на дясната ръка към устата си и да захапете първата става.
— Нямаше нужда да коленичите, за да ми кажете това, господине, — каза Луиза и на лицето й неволно проблесна изражение на благодарност.
— Не, госпожо. Аз коленичих, за да довърша това, което ми остава.
— Говорете, господине.
— Аз не искам да засягам вашите тайни, госпожо. Аз за нищо не ви питам, аз ви давам съвет и сега ще се убедите, че той не само е безкористен, но и великодушен. Справедливо или не, но говорят, че този адютант на френския генерал, когото сте спасили … говорят, че го обичате.
Луиза неволно потръпна.
— Не аз говоря за това, и не аз го вярвам. Аз не искам да говоря нищо, на нищо не искам да вярвам. Искам само да сте щастлива, това е всичко. Искам вашето сърце, толкова благородно и целомъдрено, толкова чисто, да не усети мъката, искам вашите прекрасни очи, очите на ангел, да не ослепяват от сълзи. Ще ви кажа само едно, госпожо: ако обичате човека, който и да е той, с любовта на сестра или възлюбена, и този човек, французин или патриот, се осмели да дойде тук в петък срещу събота през нощта, отстраните го под какъвто и да е предлог, за да избегне смъртта и за да мога да си кажа — това ще бъде моята утеха — „Тази, която ме накара да страдам толкова силно, аз избавих от мъка“. Ставам, госпожо, защото ви казах всичко.