Този поглед, изпълнен със злоба, беше съпроводен от очарователна усмивка; но тя не се появи веднага и първоначалното впечатление остана.
Тъй като не знаеше нищо за това, което току-що се беше случило, и нямаше ни най-малка представа за подозренията, породили се в сърцето на господарката й, Нина се опита да започне разговор с нея. Този разговор, ако Луиза би пожелала да го продължи, непременно би засегнал посещението на нощния гост. Но младата жена веднага я прекъсна и сухо каза, че не се нуждае от услугите й.
Камериерката потръпна. Тя не беше свикнала да я прекъсват толкова рязко, — и със зловеща усмивка излезе от стаята.
Посещението на младия банкер я накара да се замисли. След като Луиза му беше отказала достъп в дома си, сега тя не само се съгласи да го приеме в два през нощта, но прекара насаме с него почти цял час в кабинета на мъжа си.
Наистина, Луиза го приела с най-суров израз на лицето, но това лице беше станало загрижено, дори трогнато, след като го изпрати. А дори и да не беше плакала, в очите й, все пак, имаше сълзи.
Какво би могло да смекчи сърцето на гордата Луиза?
Не беше ли срещнала любовта на младия човек отклик в душата й, не беше ли намерила в нея място, редом с предишната любов?
Не, невъзможно беше да го повярва; и все пак, току-що се беше случило нещо необикновено.
Луиза, както казахме, забеляза злобния поглед на Джованина, но сега я интересуваха по-важни неща от името на доносника. Трябваше да помисли как да употреби тази тайна, без да компрометира този, който й я беше доверил, да спаси Салвато, без да погуби Бекер.
Преди всичко, трябваше да види младия офицер. Това можеше да стане едва вечерта, у херцогинята. Там срещата им щеше да бъде съвсем естествена: нали салонът на Фуско, както каза Бекер, беше истински клуб. Но, може би, да чака вечерта би значило да изгуби много време? Щеше да изгуби цял ден, един от трите. Значи, трябва да прати някого при Салвато. Микеле е единственият, комуто може да повери такова поръчение.
Луиза протегна ръка към звънеца, за да повика Джованина, но девойката може би си беше легнала. Тя реши сама да отиде в стаята й и да й предаде нарежданията си.
Стаята на Джованина беше отделена от тази на господарката й единствено от коридора, който водеше към покоите на херцогиняга.
Тази стая имаше само една стъклена врата. Вътре беше светло и, дали защото стъпките на Луиза бяха толкова леки, че Нина не можеше да ги чуе, или дотолкова беше погълната от заниманието си, че не мислеше за нищо друго, но господарката й се приближи до стъклото, без да привлече вниманието й. През тънката завеска тя видя, че камериерката седеше до масата и пишеше.
Тъй като Луиза не се интересуваше от това, на кого пише Джованина, тя, без да се замисли, веднага отвори вратата. Но Нина, изглежда, много държеше господарката й да не види писмото, защото наддаде вик на учудване, скочи и го покри с ръце.
Луиза, макар и учудена от това, че в три часа през нощта Нина пишеше писмо, вместо да си легне и заспи, не й зададе нито един въпрос, а се задоволи само да каже:
— Трябва да видя Микеле тази сутрин, колкото може по-рано. Съобщете му за това.
После, като затвори вратата и се върна в стаята си, Луиза остави камериерката да продължи заниманието си.
Лесно е да се досетим, че Луиза спа лошо. Около седем сутринта тя чу шум: Джованина беше станала и излизаше, за да изпълни поръчението на господарката си.
Джованина отсъствува около час и половина. Върна се заедно с Микеле. За да изпълни по-добре поръчението, тя беше поискала да го доведе лично.
Още при първия поглед към Луиза Микеле разбра, че беше се случило нещо сериозно.
Млечната му сестра беше бледа и изглеждаше възбудена; очите й, заобиколени от тъмни кръгове, свидетелствуваха за безсънна нощ.
— Какво ти е, сестрице? — попита разтревожено Микеле.
— Нищо. — отвърна Луиза, като опита да се усмихне, — само трябва да видя Салвато, колкото може по-скоро.
— Лесна работа, сестричке. Единият ми крак е тук, а другият — вече в двореца Ангри!
Салвато наистина живееше наблизо, на улица Толедо, заедно с генерал Шампионе, в същия дворец Ангри, където шестдесет години по-късно живя Гарибалди.
— Върви тогава, — помоли го Луиза, — и се връщай по-бързо!
Микеле, както й беше обещал, се озова там за миг; но още преди да се върне, един куриер донесе писмо от Салвато.
Ето какво съдържаше то:
„Моя възлюбена Луиза! Днес сутринта, в пет часа, получих заповед от генерал Шампионе да тръгна за Салерно и да организирам една колона, която да изпратя в Базиликата, където са започнали безредици. Мисля, че това поръчение, ако поработя както трябва, ще ми отнеме най-много два дни. Следователно, надявам се да се върна в петък вечерта.