— Защо от 15 февруари, а не веднага?
— Защото тиранинът е продал на своите приятели, англичаните, всички кораби със зърно от Аполия и Берберия; трябва да изчакваме следващите. А какво трябва да направим докато ги чакаме? Да ги ненавиждаме, да се борим с него, по-добре да умрем, отколкото пак да попаднем под игото му. А нима французите не направиха всичко, което можеха? Не унищожиха ли кралските привилегии за риболов? Нима не може сега всеки ладзарони да лови риба там, където я ловят за краля?
— Да, вярно е.
— И нямате ли сега риба в изобилие?
— Остава само да добавим, че за него избираха най-скъпата и най-хубавата риба.
— Нима французите не премахнаха данъка върху солта?
— Да, така е.
— И върху зехтина?
— Вярно е.
— И върху сушената риба.
— Добре. Но защо унищожиха титлата „ваша светлост“? Какво им е сторила тази нещастна „светлост“? Тя поне не струваше нищо!
— Трябва да има равенство.
— А какво е това равенство? Известно ли ни е?
— Там е работата, че не е. Преди имаше князе и херцози, днес има само граждани. Ти си гражданин, също както и княз Молитерно, като херцог Рока Романа, като министрите, като кмета, като градските съветници!
— А какво ми дава това?
— Погледни ме.
— Е, гледам те.
— Как съм облечен? Така, както ти ли?
— Е, добре си облечен.
— Видя ли? В това се състои равенството, Джамбардела! Може да се родиш ладзарони и да станеш полковник … Преди синьорите ставаха полковници още в майчините си утроби. Ето, ти, например. Нима си се родил с дворянска грамота в джоба и с галони на ръкавите? Виждал ли си някога нашите жени да раждат такива момчета? Не. Такива се раждат само благородниците. А аз съм полковник! Благодарение на какво? Благодарение на равенството. При равенството ти можеш да станеш морски лейтенант, синът ти капитан, а внукът ти — адмирал!
Джамбардела недоверчиво поклати глава.
— Трябва доста време, за да се осъществи всичко това.
— Правилно! — отвърна Микеле. — Не може да искаме всичко веднага. Сам Господ Бог, който е всемогъщ, е сътворил света за седем дни. Днешното правителство, както казват, е временно. Това още не е република. Конституцията, която трябва да ни дари щастие, все още се обсъжда. Когато я завършат, ще можем да сравним настоящето с миналото. Учените хора, като кавалерът Сан Феличе, доктор Чирило, синьор Салвато, знаят защо става смяната на годишните времена; всички ние, профаните, забелязваме само, че ни става топло или студено. Ние много страдахме при тирана и по Божия милост преживяхме всичко: война, чума, глад, без да смятаме земетресенията. Учените казват, че при републиката ще живеем щастливо. Те се обединяват и работят за нашето благо; да им дадем време да завършат работата си. — И добави наставнически: — Този, който иска бързо да събере урожай, сее ря-па и след един месец вече я яде; но този, който иска хляб, сее пшеница и чака една година. Същото е с републиката, тя е хлябът на народа. Ще чакаме търпеливо, докато расте, а когато узрее, ще жънем.
— Амин! — каза Джамбардела, ако не убеден, то силно разколебан от доказателствата на Микеле. — Но все едно! — добави той с въздишка, — Човек трябва толкова да се труди, за да преживява, че никога няма да бъде напълно щастлив.
— И още как! Прав си, — съгласи се Микеле. — Но какво да се прави! Не можем да минем без труд, и ето ти доказателството: вятърът утихва и ти ще трябва да пуснеш платното, да хванеш веслата и да гребеш до Кастеламаре.
Действително, през последните минути вятърът беше започнал да утихва и платното се удряше в мачтата. Гребците го прибраха, хванаха веслата и с въздишка започнаха да гребат.
За щастие, бяха вече близо до Tope дел Греко и след три четвърти час слязоха в Кастеламаре.
След като плати на гребците, Микеле нае карета и след два часа пристигнаха в Салерно.
Каретата спря пред зданието на Интендантството. Там Микеле попита за Салвато и узна, че той е излязъл преди половин час и могат да го намерят в хотела.
Кочияшът получи заповед да кара към хотела.
Като влезе в апартамента си, Салвато заповяда да доведат веднага пратеника от Неапол, когато и да пристигне.
Беше очевидно, че е получил писмото на Луиза и очакваше Микеле.
Когато вратата се отвори, той бързо скочи към пратеника, но, като видя вместо човека, когото очакваше някаква жена, извика от учудване. Когато разбра, че това е Луиза, учудването му се смени с възторг.
Първото му движение беше да се хвърли към младата жена, да я притисне до сърцето си и да целуне устните й.