— Събота сутринта! Ще бъде твърде късно! Твърде късно! Ах, Боже мой! Научи ме какво да правя! Какво да кажа, за да го накарам да се реши?
— Най-простото нещо, мила Луиза. Разкажи ми за своите тревоги, кажи какво те кара да желаеш моето отсъствие и ми позволи да обмисля. Тогава ще бъдеш уверена, че не си ме увлякла по някакъв неверен път, и че нищо не заплашва честта ми.
— Ето, тъкмо това, че ти се колебаеш и се съмняваш, ме поставя в неудобно положение. Аз съм жена, но също имам чест и достойнство. Не мога да говоря, защото ми довериха една тайна, защото се заклех, защото, най-после, дадох клетва на самата себе си да не изричам името на този, който ми я довери; тъй като вярата му в мен беше толкова силна, че той, предавайки живота си в ръцете ми, не поиска за себе си никакви гаранции.
— Но защо не ми каза снощи?
— Снощи не знаех нищо.
— Значи, това е младежът, който те е очаквал вчера, — каза Салвато, като се втренчи в лицето й, — и който е излязъл от вас едва в три през нощта. Значи, той ти е съобщил тази тайна, която не можеш да ми откриеш?
Луиза побледня.
— Кой ти каза това?
— Истина ли е?
— Да. Но възможно ли е, мой любими Салвато, след като си напуснал своята Луиза, да си решил да я проследиш?
— Да следя теб? Да ревнувам ангела? Опазил ме Бог от подобно безумие! Не съм способен на такава низост! Моята Луиза може да приема когото поиска и по всяко време, и нито едно подозрение, поне от моя страна, няма да опетни доброто й име. Не, аз никого не съм следил и никого не съм виждал. Получих ето това писмо, четвърт час преди да пристигнеш. Донесе ми го един от вестоносците, който трябваше да ми предава цялата кореспонденция. Тъкмо го четях, когато ти влезе, и се питах коя ли низка душа би пожелала да посее между нас горчивото семе на раздора.
— Писмо? — попита Луиза. — Ти си получил писмо?
— Ето. Прочети го.
И Салвато й подаде посланието, написано от някой, чието перо бе готово да служи на любовта и омразата, който, заради долните си цели, не бе се погнусил от анонимния донос.
Луиза прочете писмото. То гласеше следното:
„Предупреждавам синьор Салвато Палмиери, че госпожа Луиза Сан Феличе, след като се върна от херцогиня Фуско, прие у дома си един млад човек, богат и красив, с когото остана насаме до три през нощта.
Това е писмо на приятел, комуто е болно да гледа колко лошо се е измамил синьор Салвато, дарявайки сърцето си на такава жена“.
Сякаш мълния озари съзнанието на Луиза и тя веднага си спомни Джованина, която беше заварила да пише в стаята й, и която беше скочила, за да скрие това, което пишеше. Но мисълта, че девойката би могла да я предаде, веднага изчезна.
— В това писмо няма нито една лъжа, приятелю. За щастие, този или тази, който е писал писмото, или не знае името на човека, или не иска да го назове. Бог е пожелал то да не ви стане известно.
— А защо, мила Луиза, виждаш в това Божията воля?
— Защото, ако беше назовано, бих изглеждала в очите на нещастника, който заради мен рискува главата си, като жена без вяра и чест, като предателка!
— Права си, Луиза, — отвърна Салвато, като стана сериозен, — защото, ако знаех това име, след всичко, за което вече се досещам, бих бил длъжен да разкажа на генерала.
— За какво се досещаш?
— Че този човек, по причина, която не желая да разкривам, е дошъл да ти разкаже за някакъв таен заговор, заплашващ моя живот, живота на другарите ми и безопасността на новото правителство. Затова, в изблик на необмислена преданост, си пожелала да ме отдалечиш, да ме накараш да премина границата, за да бъда далеч от ръцете на заговорниците. Ето защо не си пожелала да ми разкриеш опасността, която трябва да избегна, защото знаеш, че не бих могъл да й обърна гръб.
— Да, ти се досети, любими мой, и ще ти разкажа всичко, освен името на човека, който ме предупреди. Тогава ти, като честен човек със справедлив ум и вярно сърце, ще ми дадеш съвет.
— Говори, моя любима Луиза, говори, слушам те! Ах, ако можеше да знаеш колко те обичам! Говори, говори! В обятията ми, на гърдите ми, до сърцето ми!
С отпусната глава, затворени очи и полуотворена уста, младата жена застина в обятията на любимия си. После, като се опомни, заговори:
— Приятелю мой, защо ли не можем да живеем така, далеч от политическите сътресения, от революциите, далеч от заговорниците! Колко чудесен би бил такъв живот. Но това не е угодно Богу. Да се подчиним на волята му!
Луиза въздъхна и потърка очите си с ръце.
— Всичко беше така, както каза ти, — продължи тя. — Ах, защо ли този човек ми издаде своята тайна! По-добре да бяхме умрели заедно!
— Обясни ми, любима моя.
— В петък срещу събота, точно в полунощ, трябва да се извърши антирепубликански преврат. Готви се клане. Всички французи и патриоти, чиито домове са отбелязани с кръст, трябва да бъдат унищожени. Ще се спасят само тези, които имат ето такава карта и знаят условния знак.