След това, като приключиха с деловите въпроси, нашите прекрасни влюбени се отдадоха на любовта си.
Да се отдадете на любовта си всецяло, когато сте лудо влюбени, е все едно да получите временно крилата на гълъб или ангел и да отлетите далеч от земята, да почивате сред пурпурните облаци, на някой слънчев лъч, да се гледате в очите, да се усмихвате, тихичко да си шепнете, да живеете в рая и в парите между двете вълшебни думи, повторени хиляди пъти: „обичам те“, да чувате небесния хор.
Денят отлетя като мечта. Изморени от градския шум, задъхвайки се между четирите стени, жадувайки простор, свобода и усамотение, те побягнаха вън от града; природата в неаполитанските провинции започва да се оживява в края на януари. Но там, в околностите на града, на всяка крачка срещаха все същите досадни пречки. Тогава един от тях възкликна, смеейки се: „Към пустинята!“ — другият отвърна: „Към Пестум!“
Покрай тях премина каляска. Салвато я спря и влюбените се настаниха в нея.
Никой от тях не беше виждал Пестум. Салвато беше напуснал Южна Италия преди да се отворят очите му, Луиза също не беше посещавала, защото, макар кавалерът Сан Феличе да й беше разказвал много за него, той не беше я водил там, поради страха от маларията. Но сега тя дори не мислеше за тази опасност. Ако един от тях вместо Пестум беше поискал Понтийските блата, другият веднага би се съгласил. Нима треската можеше да ги изплаши в такава минута? Нали щастието е най-силната от всички противоотрови!
Луиза добре познаваше историята на местата, през които минаваха сега, по брега на великолепния залив, който още преди съществуването на Салерно се е наричал Пестумски. И все пак, като любознателен и невеж в археологията ученик, тя остави Салвато да говори, защото й беше приятно да го слуша. Тя предварително знаеше всичко, което той щеше да й разкаже, и въпреки това й се струваше, че го чува за първи път. Но никакво описание не би могло да предаде цялото величие на пейзажа, цялото благородство на линиите, разкрили се пред очите им, когато след един от завоите на пътя те изведнъж забелязаха три храма, открояващи се с топлия цвят на мъртви листа върху ясния лазур на морета. Да, само това беше се запазило от суровата архитектура на елинските племена, чиято родина бяха подножието на Олимп и Оса, племена, които, завърнали се от безуспешна война в Пелопонес, където ги увлякъл Хил, синът на Херкулес, намерили страната си завладяна от перебите. Трябвало да бягат, оставяйки богатите долини на Пеней на лапитите и йонийците, и да намерят приют в Дриопида, която започнали да наричат Дорида, а по-късно, сто години след Троянската война, да отнемат от пеласгите, които преследвали до самата Атика, Месения и Тиринт, славеше се и до днес с огромните си руини, до Арголида, където намерили гробницата на Агамемнон, и Лакония, чиито жители довели до положението на илоти и която превърнали в Спарта, живот въплъщение на суровия им и мрачен гений, запечатан в законите на Ликург. Цели шест века развитието на цивилизацията било спряно от тези завоеватели, враждебни и равнодушни към занаятите, изкуствата и писмеността, дотолкова, че когато по време на Месенските войни им потрябвал поет, трябвало да заемат от атиняните Тиртей.
Как са могли да живеят в меките равнини на Пестум тези сурови синове на Олимп и Оса, сред цивилизацията на Велика Гърция, където южният бриз довявал благоуханието на Сибарис, а северният вятър — ароматът на Байя? Сред полята от рози, цъфтящи два пъти в годината, тези страшни гранитни храмове се издигаха като протест срещу топлия климат и изящната цивилизация, пропита от йонийския дух. Разрушени още по времето на Август, те са запазили руините си до наши дни, като че ли да оставят за бъдещите поколения монументални образци на древното изкуство, мощни и устойчиви като всички примитиви. Вместо завоевателите на Спарта са останали само тези гранитни скелети, където сред смъртоносни миазми царува страшната треска. Развалините са оградени и човек може да попадне в този малък четириъгълник само, ако цял час следва неравния релеф на местността.
По това време, когато археологията беше още в зародиша си и сред изоставените руини пълзяха само змии, още нямаше, както в наши дни, път, който да води към храмовете. Трябваше да си пробивате път през гигантските треви, рискувайки на всяка крачка да настъпите някакво влечуго.
В момента, когато Луиза трябваше да навлезе в тези гъсталаци, тя, изглежда, се поколеба. Но Салвато я взе на ръце, както би взел дете, вдигна я над сивата безплодна земя и я остави едва пред стъпалата на най-големия храм.