Той реши да се придвижи по суша и, за да пристигне по-бързо, да направи две смени на конете: една от Кастеламаре до Портичи и втора от Портичи до Неапол.
По този начин, поощрявайки при всяка смяна кочияшите с по един дукат, можеше да стигне до двореца Ангри за по-малко от два часа.
Казваме „в двореца Ангри“, защото Микеле беше решил първо да говори с генерал Шампионе.
През това време, докато конете препускаха с всички сили, той отчаяно чешеше главата си, като че ли брануваше камениста нива, за да я накара да роди някоя мисъл, а изведнъж почувствува, че започва да го измъчва съвестта.
Той беше честен момък, вярно сърце, а ставаше предател!
Да, така беше. Но той спасяваше Републиката! Беше решил твърдо да разкрие заговора. Колебаеше се само как да го стори.
Може би, като намери Шампионе и се посъветва с него, като с духовник, ще научи мнението на човек, който дори в очите на враговете си е образец за благородство?
Ето защо казахме, че за по-малко от два часа той можеше да стигне до двореца Ангри, вместо за същото време да се окаже в министерството на полицията.
И действително, благодарение на добрия впряг от Портичи и френския дукат, поощрил поредния кочияш, само час след отпътуването от Кастеламаре Микеле беше на стъпалата пред двореца Ангри.
Ладзароните знаеше, че ако Шампионе е в къщи, часовоят ще го пусне.
Но във фоайето един войник спря Микеле и му каза, че генералът не може да го приеме, защото е зает с архитектите, които му представили проекти за паметника на Вергилий.
Микеле отвърна, че е дошъл по съвсем друга причина, много по-важна от паметника, и че трябва веднага да говори с генерала, за да се избегнат големи нещастия.
Всички познаваха Микеле-глупака. Всички знаеха как, благодарение на Салвато, той избягна смъртта; как генералът го произведе полковник и каква услуга направи Микеле на французите, като съпроводи невредима почетната стража до катедралата Сан Дженаро. Знаеха също, че да се влезе при генерала не е трудно, и затова веднага предадоха на Шампионе молбата на новодошлия.
Микеле засегна най-чувствителната струна в душата на Шампионе: главнокомандуващият не пренебрегваше нито една молба.
Той се извини пред архитектите, че ги оставя сами в салона, и обеща да се върне веднага, след като поговори с Микеле.
После мина в кабинета си и заповяда да въведат ладзароните.
Микеле отдаде чест и се представи по всички правила; но, въпреки външната му самоувереност, нашият приятел, който не беше никакъв оратор, изглеждаше твърде смутен.
— А, ти ли си, момко, — каза той на неаполитанско наречие. Знаеш ли, че съм доволен от теб: чудесна работа вършиш — проповядваш като дон Микеланжело Чиконе.
Микеле беше във възторг, чувайки от устата на генерала родния език и такава висока похвала.
— Генерале, — отвърна той, — аз съм горд и щастлив от това, че сте доволен от ме. Но това не е достатъчно!
— Недостатъчно?
— Така е. Трябва и аз да съм доволен от себе си.
— Е, бедни ми приятелю! Искаш твърде много! Нравственото самоудовлетворение е небесно благо, дарено ни тук, на земята. Кой от нас, като разпита строго своята съвест, ще остане доволен от себе си?
— Аз, генерале, ако благоволите да оцените моята съвест и да ми дадете наставление.
— Мили ми приятелю, — каза Шампионе с усмивка, — според мен, си сгрешил вратата. Мислиш, че си посетил монсеньор Кепече Дзурло, архиепископа на Неапол, а си дошъл при Жан Етиен Шампионе, главнокомандуващ на френската армия.
— А, не, генерале, — отвърна Микеле. — Знам при кого съм дошъл: при най-честния, най-храбрия и най-благородния войник от армията, която той командва.
— Хайде, хайде! Ласкаеш ме. Може би искаш да ме помолиш за някаква милост?
— Съвсем не. Напротив. Искам да ви направя услуга.
— Да ми направиш услуга?
— И то голяма.
— На мен?
— На вас, на френската армия, на цялата страна… Само че, трябва да знам, мога ли да сторя това и да остана честен човек, и дали след това ще ми подадете отново ръката си, както направихте преди минута?
— Струва ми се, че за това трябва да намериш по-добър наставник от мен. Твоята съвест.
— А тъкмо моята съвест не знае на чия страна да застане!
— Нали знаеш пословицата, — каза генералът, който беше забравил да архитектите си и разговорът с ладзароните явно го забавляваше, — „Ако се съмняваш — замълчи“.
— Ами, ако замълча и се случи голяма беда?
— И затова, ти се съмняваш?
— Да, генерале, съмнявам се, а се боя да мълча. За нещастие, в тази страна, по милостта на нашите монарси, хората нямат вече нито нравственост, нито гражданска съвест. Вие никога няма да чуете: „господин еди-кой си е честен човек“, или „господин еди-кой си е мошеник“, просто ще ви кажат: „господин еди-кой си е богат“ или „господин еди-кой си е беден“. Ако е богат, значи е честен, ако е беден — е негодник. Да предположим, че трябва да убиете някого; отивате при свещеника и питате: „Отче, престъпление ли е да отнемеш живота на ближния си?“ — а падрето ще ви отговори: „Според обстоятелствата, синко. Ако ближният ти е якобинец, убий го с чиста съвест; ако е роялист — пази се! Да убиеш якобинец е толкова почетно в очите на религията, колкото престъпно е да убиеш роялист в очите на Господа Бога“. „Шпионирайте, донасяйте, — ни казва кралицата. — Ще обсипя шпионите с такива привилегии, ще възнаградя доносниците толкова щедро, че те ще станат първите хора в кралството“. Така, че как искате, генерале, да разбираме нещо, след като всички наоколо повтарят в един глас: „Всеки богаташ е честен човек, всеки бедняк — мошеник“; ако религията учи, че „да се убиват якобинците е добре, а да се убиват роялистите е престъпление“; най-после, ако сами кралете твърдят, че шпионажът е заслуга, а доносът — добродетел, ни остава само едно: да се обърнем към чужденеца и да му кажем: „Вие сте възпитан в правила, различни от нашите; как мислите, какво трябва да направи честният човек при такива обстоятелства?“