Микеле сграбчи ръката на генерала, за да я притисне до устните си.
— Забрави ли, — спря го Шампионе, — че забраних да се целува ръка на мъжете?
— Какво да правя тогава? — попита Микеле, почесвайки се по ухото. — Бих искал все пак да ви изразя своята благодарност!
— Прегърни ме тогава! — каза Шампионе и разтвори ръце.
Микеле прегърна генерала, ридаейки от радост.
— А сега, — каза главнокомандуващият, — до поговорим за работата.
— Не желая нищо друго, генерале!
— Да предположим за миг, че разкритието идва не от теб, а от друг човек.
— Добре.
— Че този другият би ми казал: „Заповядайте да арестуват Микеле, той знае имената на ръководителите“.
— Добре.
— И аз бих заповядал да те арестуват.
— Много добре.
— И ти кажа: Микеле, ти знаеш имената на предводителите. Сега ще ми ги кажеш, или ще заповядам да те разстрелят? Какво би направил?
— Бих ви казал: „Заповядайте да ме разстрелят, предпочитам да умра, но да не стана причина за смъртта на човек“.
— Защото се надяваш, че не бих дал такава заповед?
— Не. Защото се надявам, че Господ Бог, който вече ме спаси веднъж, ще ми помогне и втори път.
— Дявол да го вземе! Виж кой ни се изпречва на пътя! — каза Шампионе с усмивка. — Но аз действително не мога да те разстрелям: нали трябва да разбера дали говориш истината.
Микеле се замисли.
— Значи, наистина ви е необходимо да знаете името на предводителя?
— Абсолютно необходимо. Нали знаеш, че да се избавиш от змията можеш само като й отсечеш главата?
— Можете ли да ми обещаете, че няма да ги разстреляте?
— Докато съм в Неапол, да.
— А ако го напуснете?
— Тогава не отговарям за нищо.
— Мадона! Какво да правя?
— Помисли! Може би ще намериш начин да ни избавиш от затруднението.
— Да, генерале, сещам се за един.
— Говори.
— Значи, докато вие сте в Неапол, няма да екзекутират никого заради това, че съм ви разкрил заговора?
— Никого.
— Е, освен мен има още едно лице, което знае името; само че не подозира нищо за самия заговор.
— Кой?
— Камериерката на млечната ми сестра, синьора Сан Феличе.
— Как се казва тя?
— Джованина.
— Къде живее?
— В Мерджелина, в Къщата с палмата.
— А как ще узнаем нещо от нея, след като тя не подозира за заговора?
— Накарайте я да се яви при началника на полицията, гражданина Николо Фазуло, и нека той я заплаши със затвор, ако не каже кой е чакал господарката й до два часа през нощта и си е тръгнал едва в три.
— И човекът, когото тя ще назове, стои начело на заговора?
— Да, ако малкото му име започва с буквата „А“, а фамилията — с буквата „Б“. А сега, генерале, повярвайте на Микеле — честния човек, че ви казах всичко и няма нужда да продължавам.
— И не искаш нищо в замяна на услугата, която правиш на Неапол?
— Моля ви само, никога да не забравяте, че станахте мой кръстник.
И, като насила целуна протегнатата му ръка, Микеле побягна навън, предоставяйки на генерала свобода на действие.
XXXVII
АРЕСТЪТ
Когато Микеле напусна двореца на Шампионе беше вече два след обед. Той скочи в първата минаваща карета и по същия път, сменяйки конете в Портичи и Кастеламаре, се завърна в Салерно около пет вечерта.
На сто крачки от хотела той слезе, разплати се с последния кочияш и влезе спокойно, без да бърза, като че ли се завръщаше от разходка в Еболи или Монталта.
Луиза не беше се прибрала.
В шест се дочу шум от карета. Микеле се затича към вратата: това бяха млечната му сестра и Салвато, които се връщаха от Пестум.
Микеле не беше ходил в Пестум, но, възхитен от сияещите лица на двамата влюбени, си помисли, че са видели там нещо много прекрасно.
Действително, като че ли ореолът на щастието сияеше около главата на Луиза, а погледът на Салвато излъчваше гордост.
Луиза беше станала още по-прекрасна, Салвато — още по-величествен.
Нещо неизвестно и все пак очевидно беше променило красотата на Луиза. В нея имаше нещо ново, това, което отличаваше Галатея-жената от Галатея-статуята.
Представете си целомъдрената Венера, която пристъпва в Рая сред шепота на ангелите на любовта се превръща в Ева от Книгата на Битието.
Променен беше цветът на лицето й, в което белотата на лилията се беше смесила с окраската и мекотата на праскова, очите й, където последният отблясък на девствеността гаснеше под първия пламък на голямата любов.
Нежната й главичка, отпусната назад, изглежда не намираше сили да носи бремето на своето щастие; треперещите й ноздри ловяха във въздуха нови, неизвестни й досега аромати, от полуотворените й устни се изтръгваше сладострастно дихание.