Напразно де Чезаре, начело на няколко останали му верни роялисти, се устреми в сърцето на битката. Той не можа да спре бегълците. Непреодолима паника обхвана всички. За щастие на нашите двама търсачи на приключения, французите, до тогава толкова яростно атакувани, виждайки че съпротивата престана, решиха, че това е някаква военна хитрост, целяща да ги въвлече в нова засада. Те също спряха, а после възобновиха преследването, като се придвижваха напред твърде предпазливо. Но скоро републиканската кавалерия се досети, че бягството е истинско и препусна след победените.
Когато достигна пътя, фра Пачифико я посрещна с два оръдейни залпа и с град от картеч помете няколко конника заедно с конете им. После монахът обърна сандъка със зарядите, пъхна вътре фитила и пусна в галоп остатъка от конната артилерия.
Дали така беше угодно на случая, или изчисленията на капуцина бяха точни, но в момента когато драгуните, за да не засегнат обърнатия по средата на пътя сандък, се разделиха на две групи, огънят от фитила се прехвърли върху зарядите, които се взривиха с ужасяващ грохот, разкъсвайки хората и конете, оказали се наблизо.
С това преследването завърши. Французите се опасяваха от някоя нова клопка и това позволи на роялистите спокойно да се оттеглят. Но престижът на божествената им мисия беше разрушен. Още с първото сражение с републиканската армия, въпреки тройното им превъзходство, привържениците на Бурбоните бяха победени. От двете хиляди човека, с които разполагаха нашите младежи преди битката, бяха останали едва петстотин. Другите се бяха разбягали.
Решиха де Чезаре с четиристотин човека да се присъедини към кардинала, а Бокекямпе със своите сто да тръгне към Бриндизи, за да се опита да сформира там нова колона, с която да се влезе в главната армия на санфедистите. Фра Пачифико, двете оръдия и дузината монаси останаха в колоната на де Чезаре.
Приятелите се прегърнаха и още същата вечер тръгнаха всеки по своя път, начерта му от съдбата.
XLI
НИКОЛА АДОНЕ
Вече разказахме за това как Салвато беше изпратен от Шампионе в Салерно, за да сформира колона и да я изпрати в Потенца, където се бояха от реакцията и страшните беди, които обикновено съпътствуват бунтовете в страната с полудиво население, където гражданските войни са само повод за лично отмъщение.
Макар събитията в Потенца да се отнасят по-скоро към историята на Партенопейската република от хиляда седемстотин деветдесет и девета година, отколкото към разказа за личните съдби, тези събития са толкова страшни, както и епохата и народът, живял през нея, че ще им посветим цяла глава, на която те имат двойно право — поради мащабите на катастрофата и съдбоносното влияние, което оказа разобличаването на заговора върху живота на нашата героиня.
Когато се върна от салона на херцогиня Фуско, Шампионе завари у дома си богатия земевладелец от Базиликата, Никола Адоне.
Дон Никола Адоне, както го наричаха тук по запазената испанска традиция, живееше в Потенца и беше близък приятел на епископа, монсеньор Серао.
Но синевата на прекрасното републиканско небе беше започнала да помръква. Навсякъде организираха банди на санфедистите. Предлогът беше предаността им към Бурбоните, а целта — убийствата и грабежите. Монсеньор Серао, който с примера и убежденията си предизвика подозрение към своите съграждани, искаше да се погрижи за безопасността им.
Той беше решил да извика от Калабрия, неговата родина, войската на така наречените кампиери — остатък от онези средновековни банди, от които бароните са съставяли наемните си армии по време на феодалните войни, в услуга на тяхната ненавист или властолюбив. Това бяха потомци или — кой знае? — може би, предшественици на нашите кондотиери.
Бедният епископ вярваше, че ще намери в тези хора, негови съотечественици (особено ако им плати добре), свои мъжествени и предани защитници.
За нещастие, преди известно време монсеньор Серао беше осъдил поведението на един от тези злонравни абати, които бяха толкова много в южните провинции и които винаги разчитаха да се изплъзнат от надзора на вишестоящите, смесвайки се със тълпата. Този абат се казваше Анжело Феличе Винчигуера.
Той беше от същото село с един от главатарите на кампиерите, наречен Фалсета. Вторият им водач се казваше Каприлионе.
В детството си абатът беше другарувал с Фалсета и сега отново възобнови приятелските си отношения с него. Той му намекна, че заплатата, дадена му от епископа, колкото и щедра да е тя, не може да се сравни с дохода, който биха му донесли контрибуциите и грабежите, ако Каприлионе и той самият, вместо да поддържат реда, завладеят града с хората си.