— О, никога! Никога! — прошепна Салвато. — Но какви са тези лоши предчувствия? Вас просто ви отзовават.
— Шампионе извади от джоба си един брой от френския „Монитор“ и го подаде на Салвато. Той прочете:
„Предвид на това, че генерал Шампионе употреби своята власт и сила, за да се противопостави на властта, дадена от нас на комисаря Фейпу, и, следователно, открито въстана против френското правителство, гражданинът Шампионе, дивизионен генерал, командващ неаполитанската армия, ще бъде арестуван и съден от военен съд за нарушаване на законите“.
— Виждате ли, скъпи приятелю, всичко е много по-сериозно.
Салвато въздъхна и вдигна рамене.
— Генерале, — каза той, — мога да твърдя само едно: ако бъдете осъден, на света ще се появи град, който ще затъмни Атина в своята неблагодарност, и това ще бъде Париж.
— Уви! — каза Шампионе. — Бих се утешил, ако бях Темистокъл.
И като притисна Салвато до сърцето си, влезе в каретата.
— Значи, ще пътувам сам? — попита го младежът.
— Бог пази осъдените, — отвърна генералът.
Шампионе вземаше твърде голямо участие в събитията, които току-що разказахме, и остави твърде дълбока диря в историята на Наполеон. Затова, съпровождайки го във Франция, не можем да не проследим да края славния му живот, който, впрочем, не беше много продължителен.
Когато минаваше през Рим, народът, комуто беше дарил свободата, му поднесе пълно военно снаряжение и кон с думите: „На генерал Шампионе, консул на Римската република“.
Преди да напусне Вечния град, той получи следното послание от неаполитанското правителство:
„Генерале,
Нищо не може да изрази скръбта на временното правителство при вестта за Вашето отпътуване. Вие основахте нашата република, на Вас ние възлагахме най-светлите си надежди. Храбри генерале, вие отнасяте със себе си нашите съжаления, нашата любов и нашата признателност.
Ние не знаем какви ще бъдат намеренията на Вашия приемник, но се надяваме, че той ще утвърди всичко, сторено от Вас. Но както и да се прояви той, ние никога няма забравим Вас, Вашата търпимост, Вашата доброта, Вашия открит и благороден характер, Вашата велика и щедра душа, която привлече към себе си сърцата ни. Тези думи не са ласкателство. Вие заминавате и ние очакваме от Вас само да ние помните с добро.“
Бяхме казали, че споменът за Шампионе в Неапол беше неизличим. Отпътуването му действително беше прието като обществено действие. Две години по-късно историкът Куоко писа в изгнание:
„О, Шампионе! Ти не си вече между живите, но при спомена за теб, ние отдаваме в тази книга дължимата почит на твоята твърдост и справедливост. Какво от това, че Директорията ти е нанесла обида. Тя не може да те унижи. От деня, в който изпадна в немилост, ти стана кумир за нашия народ“.
В Болоня генерал Льомоан предаде на този нов Сципион писмото на Барас, който не споделяше решението на колегите си и наричаше Шампионе свой приятел, предричайки за временната му немилост славен край и блестящо възнаграждение.
За голямо учудване на Шампионе, в Милано го събудиха в полунощ и му прочетоха нов декрет на Директорията от името на главнокомандуващия италианската армия Шерер. Шампионе беше обвинен в заговор против правителството и трябваше да лежи в затвора шест месеца.
Съставителят на декрета беше членът на Директорията Мерлен, който след падането на властта, към която принадлежеше, трябваше да започне кариерата си от низшите чинове на магистратурата при Буонапарте и да стане генерален прокурор при Наполеон.
Но в същото време Шампионе изпита и дълбоко удовлетворение. Жубер, един от най-преданите хора на революцията, славата на Републиката, подаде оставка при вестта за обвинението на приятеля си.
Шампионе, изпълнен с доверие към трибунала, пред който трябваше да прекара заточението си, и на Барас — молба да ускори процеса му.
Но ако бързината да отдалечат Шампионе от Неапол, за да могат комисарите на Директорията спокойно да продължат грабежите си, те съвсем не държаха де ускорят съдебната процедура, защото отлично знаеха какъв ще бъде изходът от процеса.
И така, Шерер излезе от трудното положение като изпрати Шампионе да пътешествува. Той го изпрати от Милано в Модена, после го върна в Милано и най-после — в Торино, където го затвори в крепостта.
Една сутрин от торинската цитадела генералът видя пътя, изпълнен с пешеходци, коли и фургони. Това беше френската армия, разбита, по-скоро поради некадърността на Шерер, отколкото поради таланта на Край и мъжеството на Суворов…