Саверио Ландара взе думата и, въпреки обичая на събратята си по звание, просто и ясно изложи следните факти:
Макар роялистите да са унищожили, обърнали в бягство или арестували почти всички, заподозрени в симпатии към партията на републиканците, в Катанадзаро тържествуваше ужасна анархия, не спират убийствата, грабежите и кървавите отмъщения.
Затова, от името на всички честни хора в града, те молеха кардинала да се притече колкото може по-скоро на помощ на нещастната им община.
Положението, изглежда, наистина беше твърде сериозно, щом роялистите молеха за помощ срещу хора от собствената си партия.
Наистина, някои от членовете на делегацията участвуваха в демократичните комитети. Сред тях беше председателя на Трибунала, Винченцо Петроли, който, като член на временното правителство, беше определил награда за главата на кардинала и тази на съветника му ди Фиоре.
Кардиналът, изглежда, не знаеше нищо за това: за него беше по-важно да му отворят вратите на градовете, без значение кой ще го стори. Затова, за да не губи време, той попита кой е главният вожд в Катанадзаро.
Отговориха му, че това е дон Франческо Джильо.
Кардиналът, без да слиза от коня, написа на коляното си следното:
„Дон Франческо Джильо,
Войната, която водите, е уместна против упорстващите якобинци, които ни принуждават да ги избиваме, но не и против тези, които със заплахи и насилия са принудени да участвуват в бунтовете, особено ако тези хора са се разкаяли и се надяват на кралска милост; още повече, такава война е недопустима против мирни граждани.
Затова ви заповядвам, под страх от смъртно наказание, незабавно да прекратите убийствата, грабежите и всички други престъпления“.
Тази заповед беше веднага изпратена в Катанадзаро. Съпроводен от делегацията, кардиналът продължи прекъснатия си поход към града.
Когато стигна до река Корак, древния Кротал, авангардът беше принуден, поради липсата на мостове, да премине с колите или с плуване. През това време кардиналът, който не забравяше увлечението си по археологията, се отби от пътя, за да посети развалините на един гръцки храм.
Тези развалини, които авторът на тази книга е посетил лично, са останки от храма на Церера, а на час път от тях са руините на Амфис, където е издъхнал Касиодор, първият консул и министър на Теодорих, краля на готите. Касиодор доживял сто години и дочакал края си в малък манастир, извисен над околността, където написал последния си труд „Трактат за душата“.
Кардиналът премина Корак последен и спря на полегатия морски бряг до Катанадзаро, осеян с богати вили, където знатните семейства обикновено прекарваха зимата.
Тъй като по крайбрежието нямаше никакви укрития за войските, а обичайните за Калабрия зимни дъждове вече бяха започнали, кардиналът реши да отправи част от хората си в Котрона, където кралската стража продължаваше да носи гарнизонна служба при републиканците, и където се бяха събрали всички патриоти, избягали от провинцията. Там бяха и пристигналите с кораб от Египет тридесет и двама артилерийски офицери, един полковник и един хирург французин.
Отрядът, изпратен от кардинала, включваше две хиляди войници от редовната войска и ротите на капитаните Джузепе Спадея и Джовани Челия. Към тези две роти той присъедини и трета, линейна, с две оръдия и една гаубица. Експедицията се командваше от подполковник Перес де Вера. В качеството на парламентьор взеха капитан Дардана ди Марчедуза. Най-после, съпровождаше ги и един долнопробен бандит, който прекрасно познаваше местността, където беше вилнял цели двадесет години. Този бандит, наречен Панцанера, имаше зад гърба си повече от десет убийства.
Когато кардиналът пристигна на крайбрежието, Панцанера се хвърли в краката му с молба да го изповяда.
Руфо разбра, че човек, който се явява на изповед с пушка на гърба и нож, и пистолети в пояса, не е обикновен покаяник.
Той слезе от коня, тръгна в страни от пътя и се разположи под едно дърво. Бандитът застана на колене, и изразявайки с жестове дълбокото си разкаяние, разгърна пред кардинала целия списък на ужасните си злодеяния.
Но Руфо нямаше избор: този човек можеше да му бъде полезен. Той се задоволи с уверенията на негодника, без да е убеден в искреността на разкаянието му, и му опрости греховете. Кардиналът беше принуден да се възползва за благото на краля от топографичните познания, придобити от дон Алонзо Панцанера по време на действията му против обществото.
Случаят не закъсня да се представи и Панцанера беше назначен за водач на експедиционната колона. Отрядът потегли, а кардиналът остана, за да престрои останалата част от армията си и да сплоти силите на реакцията.