Като видяха, че това се само петстотин човека, санфедистите от Сан Северо удариха камбаните и излязоха срещу тях в равнината.
При вида на спускащата се от хълма лавина френският отряд се построи в каре и се приготви да ги посрещне с щиковете си. Но сражението още не беше започнало, когато се дочу оживена пушечна стрелба, — стреляха в самия Сан Северо. Това беше Дюем, който нападна града, завладя го и се появи от противоположната страна.
Неговата поява измени картината на сражението. Санфедистите бяха принудени да се разделят на два отряда. Но докато успеят да се престроят и започнат боя, се появи третата колона и французите окончателно обкръжиха роялистите.
Като видяха, че са обкръжени, бурбонците опитаха да се върнат на предишните, неблагоразумно напуснаха позиции. Но барабаните удариха за атака от три страни и французите бегом се втурнаха към противника.
Когато страшният щик започна да върши ужасното си дело сред тази безредно отстъпваща войска, сражението веднага се превърна в клане.
Дюем трябваше да отмъсти да тристате убити патриоти и за дръзкия отговор, даден на неговия парламентьор. Фанфарите продължаваха да тръбят, давайки сигнал за изтребление. Клането продължи три часа. На бойното поле останаха три хиляди трупа и щяха да бъдат два пъти повече, ако изведнъж от вратите на Сан Северо не беше излязла група жени в траур и с деца на ръце, които започнаха да молят французите за милост, както римлянките дошли да молят Кориолан.
Дюем смяташе да изгори Сан Северо, но при вида на великата скръб на тези майки, дъщери, сестри и съпруги той пощади града.
Тази победа имаше важни последствия и оказа голямо влияние върху развитието на събитията. Всички жители на Гаргано и планинското население ат Табурно и Корвино изпратиха при французите делегации, за да засвидетелствуват своето подчинение.
Дюем изпрати в Неапол пленените от кавалерията знамена. Колкото до щандартите, това бяха просто покривала от олтарите на църквите.
След падането на Сан Северо е привържениците на Бурбоните останаха само два важни укрепени пункта — Андрия и Трини. Ние споменахме, че републиканците тръгнаха на поход когато Шампионе бе все още главнокомандуващ. Няколко дни след битката при Сан Северо Макдоналд, назначен на мястото на Шампионе, извика при себе си Дюем.
Брусие замести Дюем и получи заповед да тръгне към Адрия и Трани. Той присъедини към 17-а и 64-а полубригади гренадирите от 76-и и драгуните от 16-и полк, шест роти лека артилерия, отряда, дошъл от Абруци под командването на Бердже и неаполитанския легион на Еторе Карафа, който гореше от желание да влезе в бой, тъй като не беше участвувал в последните събития.
Андрея и Трани бяха възстановили своите фортификации, към старите укрепления бяха добавяни нови. Всички бяха зазидани, с изключение на една, улиците бяха пресечени с ровове, навсякъде бяха издигнати барикади, в стените на къщите бяха пробити бойници, а вратите им бяха подсилени.
Нападението срещу Андрия започна на 21 март. На другия ден, на разсъмване, градът беше обкръжен от всички страни и драгуните, предвождани от бригадния командир Льоблан, бяха разположени така, че да прекъснат връзката между Андрия и Трани.
Колоната, съставена от два батальона на 17-та полубригада и легиона на Карафа, получи заповед да атакува Камаца, докато Брусие трябваше да нападне Трани и с помощта на адютанта на Дюем, Ордоно, да си пробие път през вратата на Бара.
Вече говорихме кой беше Еторе Карафа — войник по рождение, генерал и редник едновременно, храбър като лъв, за който бойното поле беше родна стихия. Той не само пое командването, но и възглави своята колона. С гола сабя в едната ръка и с републиканското знаме в другата, той се приближи да градските стени под дъжд от куршуми, взе една висока стълба и с вика: „Който ме обича, да ме последва!“ — започна, като героят на Омир или Тасо, да се изкачва към крепостта.
Битката беше ужасна. Еторе Карафа, със сабя в зъбите и знаме в едната ръка, се държеше с другата за стълбата и се изкачваше стъпало по стъпало. Снарядите и куршумите, които се сипеха покрай него, не можеха да го спрат. Най-после той се хвана за амбразурата и безпрепятствено стъпи на крепостната стена. Шпагата му очерта голям кръг около него, а в средата му той беше сам и издигаше трицветното знаме.
През това време снаряд разби вратите на Трани и французите нахлуха в града. Но зад вратите имаше ров, в който нападаха всички и го запълниха с телата си за минута. Тогава, помагайки си един на друг (ранените подлагаха раменете си на здравите), войниците на Брусие, с тази френска ярост, пред която не може да устои нищо, преодоляха рова и се разпръснаха по улиците на града под дъжд от куршуми, с които ги обсипваха от околните домове. Въпреки това, французите за няколко минути убиха дванадесет офицери, стотина войници и достигнаха големия площад.