Настъпи решителната минута. Републиканците бяха едва на стотина крачки от първите домове. Те се приближаваха към входа на селото задъхани, изтощени от бързото изкачване. И тук, преди още да се опомнят, ги посрещна град от куршуми, летящи от всички прозорци, направлявани от невидимия враг.
Но ако защитата беше всеотдайна, то яростта на атаката беше ужасна. Републиканците не отстъпиха пред огъня; те продължаваха да вървят напред, предвождани от Скипани с гола сабя. Настъпиха минути не на битка, а на упорство в смъртта. Все пак, след като изгуби една трета от хората си, Скипани беше принуден да даде заповед за отстъпление.
Но едва бяха отстъпили и две крачки назад, когато всяка къща изригна порой врагове, страшни, когато бяха невидими, и още по-ужасни, когато се показаха. Войската на Скипани не се спускаше по хълма: тя просто се търкаляше надолу като огромна човешка лавина, тласкана от ръката на смъртта, оставяйки по стръмните скали толкова мъртви и ранени, че кръвта от десетки различни места се сля в един ручей, като че ли изтичаше от един адски изговор.
Щастливи бяха тези, които паднаха бездиханни на бойното поле! Те не преживяха бавната и страшна смърт, на която жените, още по-жестоки от мъжете при подобни обстоятелства, подлагат пленниците и ранените. С нож в ръка и развята от вятъра коси, тези фурии сновяха по бойното поле, като вещици на Лукан, и с кикот и проклятия осакатяваха умиращите.
При вида на това невиждано зрелище Скипани застана, обхванат не толкова от ужас, колкото от ярост, и продължи да отстъпва с колоната си, загубила повече от една трета от хората си, като се спря едва в Салермо. Пътят на кардинал Руфо беше открит.
Той се придвижваше напред бавно, но сигурно, и не отстъпваше нито крачка. Но на шести април му се случи произшествие. Без никакъв повод, който би му помогнал да предвиди това, конят му изведнъж се изправи на задните те си крака, започна да рита въздуха си с предните си копита и падна мъртъв. Кардиналът беше превъзходен ездач и успа да скочи на земята преди да бъде смазан от тялото на животното.
Без да даде вид, че придава голямо значение на случая, Руфо заповяда да му доведат друг кон, скочи на седлото и продължи пътя си. В същия ден санфедистите пристигнаха в Карияти, където негово преосвещенство беше приет от епископа. Руфо седеше на масата с целия си щаб, когато на улицата се дочу шум от многочислена въоръжена войска, която крещеше: „Да живее кралят! Да живее кралят!“ Кардиналът излезе на балкона и изумен отстъпи крачка назад. Макар и свикнал с всякакъв род изненади, той не беше очаквал подобна гледка.
Войска почти от хиляда човека, предвождана от полковник, със своите капитани, лейтенанти и подпоручици, облечена в жълто и червено, беше коленичила и се присъединяваше към армията на святата вяра.
Кардиналът позна каторжниците. Облечени в жълто съставяха колоната на стрелците: те бяха осъдени на различни срокове. Червените бяха гренадирите и следователно, имаха привилегията да вървят напред. Те всички бяха с доживотни присъди.
Руфо заповяда да извикат командира им. Това беше човек на около 40–45 години, наречен Панедиграно, осъден на доживотна каторга за осем или десет убийства и още толкова кражби. Тези подробността бяха съобщени на кардинала от самия каторжник с невъзмутимо спокойствие. Руфо се осведоми на какви щастливи обстоятелства дължи честта да се запознае с него и приятелите му.
Панедиграно му разказа, че лорд Стюарт, който пристигнал за да встъпи във владение на град Месина, намерил за неудобно войниците на Великобритания да живеят под един покрив с каторжници.
Затова той ги изпратил в пристанището, където ги натоварили на кораб и им предоставили възможността сами да си изберат началник. После ги свалили в Пицо, като им заповядали да продължават пътя си, докато не се присъединили към кардинала.
Руфо все още беше озадачен от този странен подарък на неговите съюзници, англичаните, когато пристигна куриер с писмо от краля. Той беше слязъл в залива Санта Еуфемия и донесе същите вести, които току-що беше съобщил устно Панедиграно. Само че кралят, за да не обвини добрите си съюзници, англичаните, прехвърли вината върху коменданта на крепостта, Данеро, който беше изкупителната жертва и в много други непристойни дела.
Макар срамът да се появяваше твърде рядко по лицето на Фердинанд, този път той се почувства неудобно от подаръка, който бяха направили на главния му наместник, неговото второ аз, затова написа на кардинала следното писмо:
„Скъпи ми кардинале! Колко щастлив бях да получа Вашето писмо от 20-ти, в което ми съобщавате за успехите на нашето свято дело!