Салвато стана и протегна перото към генерала.
— Значи, решено, — каза Макдоналд, — след три месеца, ако не ви убият, не ви пленят или не ви обесят…
— След три месеца, генерале, ще бъда сред вас.
— Още днес, когато господин Вилньов дойде да ви благодари, ще ви донесе моята заповед за отпуск.
И той протегна на Салвато ръка, която младежът стисна с благодарност.
На другия ден, седми май, Макдоналд напусна Казерта с цялата френска армия.
LI
ПРАЗНИКЪТ НА БРАТСТВОТО
„Невъзможно е, — се казваше в «Записки към историята на последните революции в Италия», — невъзможно е да се опише радостта, която обхвана патриотите след отпътуването на френската армия. Поздравявайки се един с друг в братска прегръдка, те заявяваха, че едва от тази щастлива минута са станали действително свободни и патриотизмът им достигна висшата степен на ентусиазъм и премина в неистов възторг“.
И действително, по това време в Неапол се възобновиха безумствата от 1792–1793 година, които бяха не само кървави. За щастие, сред тях имаше и такива, в които възвеличавайки патриотизма, смешното се съчетаваше с възвишеното. Гражданите, които имаха „нещастието“ да носят името Фердинанд, твърде разпространено благодарение низкопоклоничеството на тълпата, или което и да било кралско име, молеха републиканското правителство за разрешение по съдебен път да изменят името си, за да нямат нищо общо с тирана.
Излязоха хиляди памфлети, които разобличаваха тайните от двора на Фердинанд и Каролина. Към народа изведнъж се обръщаше Себето, малкият ручей, който се вливаше в морето до моста Света Магдалина и който, подобно на древния Смакандър, взимаше думата и заставаше на страната на неа-политанците, после в очите на всички се хвърлиха думите, изписани по стената на църквата дел Кармине: „Стани, Лазаре, и излез от гроба си“. За всички беше ясно, че името Лазар означаваше ладзарони, а следователно — Мазаниело. Леонора Пиментел в „Партенопейски Монитор“ възбуждаше яростта на патриотите и заклеймяваше Руфо като главатар на разбойници и убийци, за какъвто потомството го смятай днес.
Жените, въодушевени от нейния пример, проявяваха патриотизма си по своему, предпочитайки любовта на якобинците пред любовта на благородниците.
Някои от тях се обръщаха към народа с речи от балконите като му разясняваха неговите интереси и задължения, докато Микеланжело Чиконе, приятелят на Чирило, продължаваше да превежда на неаполитанско наречие Евангелието, тази велика книга, пронизана от духа на демокрацията, като съгласуваше принципите на свободата с нормите на християнското вероучение. Насред Площада на кралицата отец Бенони, францискиански монах от Болоня, си беше издигнал катедрата под дървото на Свободата, там, където изплашеният от бурята Фердинанд се беше заклел да издигне храм на свети Франциск Паолански, ако провидението някога му върне трона.
С разпятието в ръка Чиконе сравняваше високите заповеди на Христос към народите и царете с правилата, които в течение на векове царете са диктували на народите, тези спящи лъвове, които те в течение на вековете са държали в безпомощно състояние. Сега, когато тези лъвове бяха разбудени и готови да разкъсат врага, той обясняваше на един от тези на-роди-лъвове догмата на триединството, напълно неизвестна в Неапол през епохата на свободата, равенството и братството.
Кардиналът-архиепископ Капече Дзурло, дали от страх, или по убеждение, заповяда в молитвите вместо „Боже, спаси краля“ да се чете: „Боже, пази републиката“.
Той отиде още по-далеч: в своята енциклика обяви, че враговете на новото правителство, които му вредят по какъвто и да е начин, няма да получат опрощение на греховете, освен на смъртния си одър. Той заяви, че отлъчва от църквата дори и тези, които, знаейки за съществуването на заговори и складове с оръжие, не съобщят за това.
Най-после, в театрите играеха само трагедии или драми, в които герои бяха Брут, Тимолеон, Хармодий, Касий, или Катон.
На четиринадесети май, в края на един от тези спектакли пристигна вестта за превземането на Алтамура. Изпълнителят на главната роля излезе на сцената, не само за да обяви новината, но и да разкаже за страшните събития, последвали падането на републиканския град. Чувство на неизразими ужас обхвана присъствуващите: зрителите скочиха на крака, като поразени от мълния и всички гласове се сляха в един вик: „Смърт на тираните! Да живее Свободата!“
В същата минута оркестърът подхвана неаполитанската „Марсилеза“ — „химнът на Свободата“ от Винченцо Монти, чийто текст Леонора Пиментел беше чела в салона на херцогиня Фуско.