Този път опасността повдигаше призрачната завеса и показваше страшното си лице.
Възползвайки се от предоставената му временна свобода, Салвато пръв даде пример. С риск да попадне в ръцете на разбойниците, той замина за графство Молизе и там, не толкова чрез арендаторите, колкото чрез интендантите, събра около двеста хиляди франка, с които организира един полк калабрийски доброволци, като го нарече „Калабрийски легион“. Това бяха все яростни привърженици на свободата, лични врагове на кардинал Руфо. Всеки искаше да отмъсти за нечия смърт на санфедистите или на самия кардинал, решен да измие кръвта с кръв. Думите, изписани на знамето им, звучаха като страшна клетва: „Отмъсти, победи или умри!“
Херцог Рока Романа, въодушевен от този пример, — така поне мислеха всички, — остави най-после харема си на склона Джиганте и помоли за разрешение да състави кавалерийски полк.
Скипани събра остатъци от своя армейски корпус и го раздели на два легиона, като възложи командването на първия на калабриеца Спано, заради дългите му години служба сред низшите чинове в армията, а втория оглави сам.
Абриал, от своя страна, добросъвестно изпълняваше задълженията, възложени му от Директорията. Той предостави законодателната власт на двадесет и пет граждани, изпълнителната — на петима и състави министерство от четири човека.
Той сам избираше членовете, които трябваше да влязат във всеки от тези правителствени органи.
Сред новите избраници, повече от които заплатиха с живота си тази чест, беше един от нашите стари познати — доктор Доменико Чирило.
Когато му съобщиха, че пратеникът на Директорията е избрал него, той отвърна:
— Опасността е голяма, но честта е твърде висока. Аз посвещавам на републиката слабия си талант, силите и живота си.
Мантоне на свой ред работеше ден и нощ за да реорганизира армията. След няколко дни тя действително беше съставена наново и готова да тръгне против кардинала, чието приближаване се усещаше все по-остро с всяка изминала минута.
Но преди това военният министър, великодушен по сърце, реши да устрои за града зрелище, което едновременно би го ободрило и въодушевило.
Той обяви празника на Братството.
В деня, определен за тържеството, градът се събуди от звъна на камбаните, грохота на оръдията и ударите на големите барабани, както в най-щастливите си дни.
Всички пехотинци от националната гвардия получиха заповед да се строят по улица Толедо, цялата конница се разположи в боен ред на Дворцови площад, а редовната пехота зае Площада на замъка.
Нека отбележим мимоходом, че в света, може би, няма нито една столица, където националната гвардия да е така добре организирана, както в Неапол.
Около дървото на свободата беше оставено голямо празно пространство, на десет крачки от което беше издигната клада.
Към единадесет сутринта, през един от последните майски дни, когато всички прозорци в Неапол бяха покрити с републикански флагове, а всички жени, които украсяваха тези прозорци, размахваха кърпички и викаха: „Да живее републиката!“, — в началото на улица Толедо се показа огромният кортеж.
Водеха го членовете на новото правителство начело с генерал Мантоне.
След тях идваше артилерията, следваха трите знамена, пленени от роялистите — едно от англичаните и две от санфедистите, — после около петстотин портрета на краля и кралицата, събрани отвсякъде и предназначени за изгаряне. Шествието завършваха окованите по двойки пленници от Кастеламаре и съседните села.
Следващата ги тълпа хора, заплашителна, пълна с ненавист и жажда за мъст. „Смърт на санфедистите! Смърт на роялистите!“ — крещеше тя.
Тези хора с кръвожадната си нагласа не можеха да допуснат, че затворниците са изведени по друга причина, а не за да им прережат гърлата.
В това бяха убедени, изглежда и нещастните пленници, които с изключение на неколцина, гледащи предизвикателно бъдещите си палачи, вървяха със сълзи на очи и наведени в отчаяние глави.
Мантоне държа пред армията реч, за да й напомни дълга в дните на вражеско нашествие.
Представител на правителството се обърна към народа, като го призова да уважава живота и собствеността на ближния.
След това запалиха огъня.
Министърът на финансите се приближи до кладата и хвърли купчина банкноти за около шест милиона франка. Това бяха спестяванията, които, въпреки обществената нищета, правителството беше успяло да натрупа за два месеца.
След банкнотите в огъня полетяха портретите.
Но когато дойде ред да горят знамената, народът нападна тези, които ги носеха, изтръгна ги от ръцете им, стъпка ги в калта и ги разкъса на малки парченца, които войниците промушиха на щиковете си.