Оставаха пленниците.
Заповядаха им да се приближат към огъня, събраха ги покрай дървото на свободата, обкръжиха ги с пръстен от щикове и в минутата, когато им оставаше само да посрещнат смъртта и когато тълпата със святкащи очи вече се готвеше да хване ножовете, Мантоне възкликна:
— Долу веригите!
Тогава най-знатните дами на Неапол — херцогиня ди По-поли, херцогиня ди Касано, херцогиня Фуско и Леонора Пиментел се спуснаха към дървото на свободата и сред всеобщото вълнение и сълзи освободиха от оковите тристате пленника, помилвани с виковете „Пощада!“ и хиляди пъти повторените възклицания „Да живее републиката!“.
В този момент в кръга навлязоха други дами с чаши и бутилки в ръце и бившите пленници пиха за здравето и успеха на тези, които бяха съумели да ги победят и, което е още по трудно, които умееха да прощават.
Вечерта Неапол беше великолепно илюминиран. Уви! Това беше последният празничен ден. На другата сутрин френската армия започна да се оттегля и настъпиха дни на траур.
Последните часове от този велик ден бяха помрачени от едно печално събитие.
Към пет вечерта дойде известие че, херцог Рока Романа, след като получил разрешение да състави кавалерийски полк, го е организирал и заедно с него преминал на страната на роялистите.
След един час на същия площад, където бяха освободили пленниците, се яви неговият брат Николино Карачиоло.
Той дойде с наведена глава и зачервено от срама лице. С треперещ от вълнение глас той заяви пред неаполитанската Директория, че престъплението на брат му е толкова голямо в собствените му очи, че както в древните времена, вината трябва да изкупи невинният. Затова той се явил, за да попита къде ще бъде затворен, за да се подчини на решението, което ще произнесе военният трибунал и че само той може да измие позора, хвърлен на фамилията им от измяната на брата. Ако напротив, републиката е запазила доверието си към него, той би доказал, че е неин син, а не брат на Рока Романа. Би съставил полк и с него би тръгнал срещу брат си.
Единодушни аплодисменти посрещнаха предложението на младия патриот. Всички ентусиазирано надигнаха глас да му бъде дадено такова позволение. Най-после правителството реши, че престъплението на Рока Романа е негово лично дело и не трябва да петни членовете на семейството му.
И действително, Николино Карачиоло организира със свои средства полк хусари, с които можеше като храбър и верен патриот да вземе участие в последните битки на републиката.
LII
ХОРА И МОРСКИ ВЪЛЦИ
Името Николо Карачиоло, което току що произнесохме, ни напомня че е време да се върнем към едно от главните действуващи лица на нашата история, отдавна забравено от нас, към адмирал Карачиоло.
Забравено? Не. Нямаме право да употребим този израз. Нито един от участниците в нашето дълго повествование не е забравен от нас. Само че нашето око, както и окото на читателя, има определено полезрение и то събира едновременно само определен брой действуващи лица, така че едни с появата си трябва, поне за известно време, да изместят други, до момента, когато ходът на събитията не ги извади отново на преден план и не ги накара да засенчат тези, чието място са заели, изтиквайки ги в полумрак, или в пълна неизвестност.
Адмирал Франческо Карачиоло много би искал да остане в тази неизвестност или сянка, но за човек с неговите достойнства това е невъзможно.
Обсаден, уморен, докато реакцията крачка по крачка се приближаваше към него от сушата, Неапол, който видя как пред очите на краля неговият флот, струвал толкова скъпо на народа му, беше унищожен от Нелсън, реши отново да създаде макар и слаб заместник на изгубената великолепна флотилия, като приспособи няколко канонерски лодки и с помощта на крепостните оръдия да попречи на врага да дебаркира.
Единственият в Неапол морски офицер, който притежаваше неоспоримите достойнства, необходими при дадените обстоятелства, беше Франческо Карачиоло. Затова, щом републиканското правителство реши да подготви средства за морска защита, то спря избора си на Карачиоло, не само за да го направи морски министър, но и за да му даде, като адмирал, командването на тези няколко съда и за да може той, като министър, да ги пусне на вода.
Отначало Карачиоло се колебаеше между спасението на родината и личната опасност, на която би се подложил, вземайки страната на републиката. При това личните му чувства, знатния му произход и средата, в която живееше, го влечаха по-скоро към роялистките принципи, отколкото към демократичните. Но Мантоне и приятелите му бяха толкова настойчиви, че той отстъпи, признавайки, че го върши неохотно и въпреки вътрешните си убеждения.