Както виждаме, достойният англичанин, който с удоволствие беше приветствувал главата на Гранозио ди Гафони с думи: „Весел приятел! Жалко, че ще трябва да се разделим с него!“ — започваше да се възмущава от Спечале. Въпросът за лишаването от духовен сан на свещеника направо го вбеси.
На седми май той писа до Нелсън:
„Милорд, имах дълъг разговор с нашия съдия. Той ми каза, че през идната седмица ще приключи работата си и че неговите колеги, следователно и той, нямат навика да отстъпват, без да имат осъден. Добави, че след произнасянето на присъдите свещеници незабавно ще бъдат натоварени на военен кораб, поради липса на епископ и ще бъдат изпратени в Сицилия, където от сан ще ги лиши самият крал. Оттам отново ще ги върнат при нас за да ги обесят тук. И знаете ли къде разчита той да се извърши това? На английския кораб! Проклятие! Но това още не е всичко, Оказало се, че палачът няма опит и беси лошо. Крещял не само обесеният, но и помощниците на палача. Кого мислите, че искаше той от мен? Палач! Специалист по бесенето! От мен! Разбирате ли? О! Този път отказах категорично. Щом нито в Прочида, нито в Иския няма палач, нека изпратят от Палермо. Отгатвам намеренията на тези хора. Искат все да убиват, а с пролятата кръв да зацапат нас! Не можете да си представите как този човек води процесите и как разпитва свидетелите! Обвиняемите почти никога не застават пред съда, за да изслушат присъдата си. Но нашият съдия намира това изгодно за себе си, тъй като голямата част от осъдените са много богати.
Наистина, не ви ли се струва, че вече не сме в Неапол, не сме в Европа. Не живеем ли в някое заливче на Нова Каледония и не присъствуваме на племенния съвет на човекоядци?
Но почакайте.
Тръбридж напразно се надяваше да предизвика у Нелсън отвращение към поведението на съдията Спечале. Английският кораб, който трябваше да откара нещастните свещеници, беше предоставен без особени затруднения.
А знаете ли в какво се състоеше процедурата на позорното лишаване от сан?
С клещи откъснаха кожата от тонзурите на тримата свещеници, с бръснач отрязаха месо от трите пръста, с които благославят. После ги изпратиха с английския кораб, както обикновено, на един от островите, където бяха обесени, при това от английски палач, назначен от Тръбридж по височайша заповед.
И така, всичко вървеше по план, когато на шести, в навечерието на последното писмо до Нелсън, адмирал граф де Сент Винцент, който патрулираше в Гибралтарския пролив, беше учуден да види около пет вечерта, през дъжда и мъглата, една френска ескадра, плаваща към Брест. Явно, били са промъкнали под носа на лорд Кейт. Графът преброи двадесет и четири кораба.
Той веднага написа на Нелсън за странната новина. Един от корабите му, „Хамелеон“, който се връщал от заданието, се беше оказал на пети май сутринта в самото сърце на френската флотилия. Капитан Стайл, командирът на „Хамелеон“, не обърнал внимание на обкръжаващите го кораби, като ги помислил за флота на лорд Кейт. „Хамелеон“ несъмнено щял да бъде пленен, ако един люгер (малък тримачтов кораб) не вдигнал трицветното знаме и не стрелял по него с оръдията.
Адмирал Сент Винцент не можеше да поддържа връзка с лорд Кейт поради западни вятър. Все пак графът изпрати един малък кораб, за да предаде заповедта незабавно да се присъедини към английския флот. Освен това, той изпрати друг кораб в Палермо.
Кейт предполагаше, че френската ескадра ще се насочи към Малта, а след това — към Александрия. Затова той веднага изпрати „Хамелеон“ в тези два пункта и заповяда на капитан Стайл да проявява голяма бдителност.
Граф Сент Винцент не грешеше в предположенията си: флотът, видян от „Хамелеон“ и от самия него, беше действително френски. Командваше го знаменития Брюе, когото не трябва да бъркаме с Брюес, разкъсан от снаряд при Абукир.
Флотът беше получил заповед да премине покрай лорд Кейт, да излезе от Брест, да влезе в Средиземно море и да спре в Тулон, където да чака заповед от Директорията.
А заповедите бяха извънредно важни. Директорията, изплашена от успехите на австрийците и руснаците в Италия, които я бяха накарали да отзове Макдоналд от Неапол, възлагаше всичките си надежди на Бонапарт. Писмото, което адмирал Брюе трябваше да получи в Тулон, а после да предаде на главнокомандуващия египетската армия, гласеше следното:
„До генерал Бонапарт, главнокомандуващ на Източната армия.
Париж 26 май 1799 година.