Републиканското правителство, доволно от толкова успешните изпитания на новородения си военен флот, изказа благодарност на Карачиоло, изплати по 50 дуката на вдовиците на загиналите в сражението моряци, призна синовете им за осиновени деца на Отечеството и им даде право да запазят заплатите на бащите си.
Освен това, на Националния, бившия площад на Замъка, беше даден банкет, на който поканиха всички участници в експедицията заедно със семействата им. От зрителите събраха волни пожертвувания за строителството на нови кораби и още на другия ден се заловиха за работа.
Луиза не се появяваше на нито едно от тези патриотични тържества, нито на банкетите нито на публичните събрания, тя съвсем престана да посещава салона на херцогиня Фуско и се затвори у дома си. Искаше само едно: да я забравят. Угризения на съвестта не преставаха да я измъчват. Доносът срещу Бекер, с който хората свързваха името й, арестуването на бащата и сина, дамоклевият меч, надвиснал над главата на човека, който се беше погубил заради прекалената си любов към нея, — всичко това беше за нея непрекъсващ извор на мъка и сълзи в дългите часове, когато оставаше насаме с обърканите си мисли.
Вече казахме, че републиканските власти в последно отчаяно усилие вдигнаха срещу санфедистите всички честни патриоти, способни да носят оръжие. Но заминаването на французите нанесе страшен удар на републиката. Еторе Карафа, героят от Адрия и Трани, под чието командване оставаше сега само неаполитанския корпус, не можеше да устои против обкръжаващите го безчислени врагове и се затвори в Пескара, където го обсади армията на Пронио. Бившият бурбонски офицер Банети, назначен за командир на бригада, беше разбит от Фра Дяволо и Мамоне и се завърна в Неапол ранен. Скипани с новата си набързо събрана армия беше нападнат от жителите на Кава, Кастеламаре и съседните селища, претърпя поражение и успя да престрои редиците си едва след селото Tope дел Греко. Най-после, Мантоне, който беше тръгнал против Руфо, не можа да стигне до него. Притискан от всички страни от враждебното население, под заплахата да бъде отрязан от санфедистите, той беше принуден да отстъпи още при Тере де Бари.
Всички тези новини стигнаха до Салвато, който трябваше с Калабрийския легион да охранява Неапол и да поддържа спокойствието в града. На този пост, който беше твърде отговорен, но затова пък му позволяваше да пази Луиза, ежедневно да се вижда с нея, да я ободрява и утешава, Салвато беше назначен не по свое желание, а заради всеизвестната си храброст и мъжество, а и затова, че Микеле, народният вожд, му беше неизменно предан, а той можеше да направи много за републиката, като й служеше, или да й причини голяма вреда, ако решеше да я предаде. За щастие, Микеле беше непоколебим: станал републиканец от благодарност, той оставаше такъв и по убеждение.
Чудото на Сан Дженаро се извършва два пъти в годината (ако не смятаме извънредните чудеса). Наближаваше официалният ден на чудото и всички гадаеха, ще остане ли светеца верен на републиканските си симпатии в момента, когато републиката, изоставена на произвола на съдбата от французите, беше изложена на голяма опасност под заплахата от настъпващите санфедисти. За Сан Дженаро залогът беше голям. Ако предадеше патриотите, както Рока Романа, той би се помирил с краля и, в случай на реставрация, би останал покровител на Неапол. Ако запазеше верността си към републиката, той трябваше да сподели съдбата й — да падне заедно с нея или да запази влиянието си. Всички политически въпроси бяха засенчени от този въпрос на религията.
Салвато, като отговорник за спокойствието в града и уверен в своите калабрийци, ги построи в боен ред, за да предотвратят възможността за какъвто и да е метеж, но с нищо да не влияят на волята на светеца. Смелият и пламенен патриот може би не би имал нищо против да довърши с един удар реакционната партия, която беше дейна и възбудена, както никога досега. Една вечер Микеле предупреди Салвато, че Асунта е узнала за подготвян преврат от група заговорници — монархисти, определен за другия ден. Салвато незабавно взе решение. Той заповяда на Микеле да въоръжи всичките си хора, изпрати петстотин ладзарони заедно с калабрийците в аристократическите квартали, а към останалите отряди от простолюдието прибави хиляда калабрийци за охрана на стария град и спокойно зачака развоя на събитията.
Всичко беше тихо, но на разсъмване неизвестно как хиляда къщи бяха от белязани с червен кръст. Те трябваше да бъдат разграбени. На триста или четиристотин врати над кръста стоеше черна точка. Жителите им трябваше да бъдат изклани.