Откъснати отдавна от външния свят, пътниците не знаеха че Неапол е във война с Франция. Хвърлиха котва до едно островче, приблизително на миля от Таранто и генерал Дюма изпрати капитана при губернатора, за да моли за помощ. Отговорът на губернатора беше покана към французите да слязат без никакъв страх на сушата. „Прекрасната малтианка“ отново вдигна платна и след половин час влезе в пристанището на Таранто.
Пасажерите един след друг слязоха на брега, където бяха претърсени, натикани в едно помещение и най-после им обявиха, че ги задържат като военнопленници.
На третия ден главните затворници — генералите Манкур и Дюма и ученият Доломие бяха затворени в отделна килия. От свое име и от името на другарите си по нещастие Доломие написа на Руфо писмо, в което изразяваше протест срещу подобно потъпкване правата на човека и твърдеше, че са станали жертва на предателство.
Кардиналът отговори, че, без да обсъжда въпроса имал ли е право кралят на Неапол да ги задържа като военнопленници, той само уведомява господин Доломие, че е невъзможно да продължат пътешествието си по суша. Той не бил в състояние да им обезпечи достатъчно надежден ескорт, който би попречил на разбунтувалите се калабрийци да разкъсат пътешествениците. Да ги върне в родината им по море също нямал право, без разрешение от англичаните, и единственото, което можел да стори, било да доложи за тях на краля и кралицата.
Кардиналът добави, че съветва генералите Манкур и Дюма да преговарят с главнокомандуващите на неаполитанска-та и италианската армии за размяната им с полковник Бокекямпе, взет неотдавна в плен от французите, тъй като кралят на Неапол ценял сеньор Бокекямпе повече от всички пленени неаполитански генерали във Франция и Италия взети заедно.
Преговорите бяха започнали, но скоро стана ясно, че Бокекямпе е починал от раните си. След един месец Манкур и Дюма бяха прехвърлени в замъка на Бриндизи.
Колкото до Доломие, когато Неапол отново премина под властта на краля, го прехвърлиха в Неаполитанския затвор, където с него се отнасяха най — строго. Веднъж знаменитият учен помоли тъмничаря си поне малко да облекчи положението му, но получи категоричен отказ.
— Пазете се, — каза му Доломие — чувствувам, че при това положение няма да издържа повече от два — три дни.
— Какво ме засяга? — възрази тъмничарят. — Аз отговарям само за костите Ви.
След битката при Маренго ученият беше освободен с помощта на Бонапарт, но във Франция се завърна само за да умре.
На третата сутрин след пристигането в Бриндизи, преди още генерал Дюма да стане от постелята, някакъв пакет профуча между решетките на прозореца и падна на пода.
Затворникът стана и вдигна пакета. В него имаше две книги. Това беше „Селският лекар“ на Тасо. Между първата и втората страница на първия том беше пъхна бележка. От калабрийските патриоти. Вижте, думата „отрова“. Генералът намери посочената дума. Тя беше подчертана два пъти. Беше ясно, че животът му е в опасност. Той скри грижливо двете томчета и започна често да препрочита посочения му параграф, като се стараеше да научи наизуст названието и приложението на различните противоотрови.
В своите „Спомени“ ние вече публикувахме разказ за плен-ничеството на генерал Дюма, записан от него самия. След девет опита да бъде отровен, го смениха срещу генерал Мак (същият участвуваше и в нашата история), замина за Франция и умря там от рак на стомаха.
Генерал Манкур получаваше отровен тютюн. Той изпадна в безумие и умря в тъмницата.
Макар, че този епизод е свързан съвсем слабо с нашето повествование, ние го приведохме тук, тъй като считаме, че е достоен да заеме третия план в нарисуваната от нас картина.
Като пристигна в Спинацола, Руфо получи съобщение, че четиристотин и петдесет руснаци под командата на капитан Бели са слезли в Манфредония. Имали единадесет оръдия.
Кардиналът веднага даде писмено разпореждане отрядът на великата съюзна държава да бъде приет с почести, подобаващи за войници на цар Павел I.