Оказа се, че Кристофоро, който действително беше патриот, още от сутринта забелязал някаква странна възбуда сред хората на Стария пазар. Според него, причината били двама души, които раздавали на някои от привържениците на Бурбоните златни и сребърни монети. В единия от тях месарят познал някой си Кошия, който служил преди като готвач при кардинал Руфо и затова познавал търговците от Стария пазар.
— Добре, — каза Микеле. — А ти видя ли монетите, приятелю?
— Видях, но не ги познах.
— А не можеш ли да ми намериш такава монета?
— Нищо по-лесно.
— Е, аз познавам някого, който ще ни обясни от коя страна е тя.
И Микеле извади от джоба си шепа сребро, за да възмезди месаря за чуждите монети, които се беше наел да му достави.
След десет минути Кристофоро се върна със сребърна монета, прилична на пиастър, но по-малка. На лицевата страна беше изобразена жена в профил с високомерно лице, открита гръд и малка корона на главата. На опакото имаше двуглав орел, който държеше земното кълбо и скиптър.
От двете страни на монетата имаше някакви странни, непознати букви.
Въпреки всичките си старания, Микеле не успя да прочете надписите и за свой срам трябваше да признае, че не познава съставящите ги букви. Тогава той поръча на Кристофоро да разпита всички и ако узнае нещо интересно, да му съобщи веднага. Месарят, който също изгаряше от любопитство, веднага тръгна към пазара, а младият ладзарони се отправи по улица Толедо към Мерджелина.
Пред двореца Ангри Микеле се спря и попита за Салвато. Младият човек беше излязъл преди един час.
Салвато, както и беше предположил ладзаронито, се намираше в Къщата с палмата, в която приятелката на Луиза, херцогинята Фуско, му беше предоставила същата стая, където някога беше лежал ранен и прекарал толкова сладостни и мъчителни часове.
Той влизаше при херцогинята, която открито и с уважение приемаше всички известни патриоти от епохата, кланяше се на домакинята, ако тя се намираше в салона, и веднага отиваше в стаята си, превърната в работен кабинет. Луиза се промъкваше през вратата между двете къщи и се присъединяваше към него.
Микеле нямаше причина да се крие и просто позвъни на градинската врата. Отвори Джованина, Откакто в душата му се бяха зародили подозрения относно истинските чувства на девойката към млечната си сестра, той рядко я заговаряше. И сега той само я поздрави твърде небрежно. Не трябва да забравяме, че Микеле беше вече полковник, а у Луиза се чувстваше почти у дома си. Той не зададе никакви въпроси, отвори една след друга всички врати и през празните стаи стигна до тази, която му беше необходима. По условното почукване влюбените веднага разбраха кой беше дошъл и нежният глас на Луиза произнесе:
— Влизай!
Микеле натисна дръжката на вратата. Луиза и Салвато седяха еди до друг, главата на младата жена почиваше върху рамото на възлюбения, който нежно прегръщаше раменете й. Очите на Луиза бяха пълни със сълзи, лицето на Салвато сияеше от гордост и радост.
Микеле се усмихна. Стори му се, че вижда тържеството на младия съпруг, узнал току-що, че скоро ще става баща. Впрочем, каквото и чувство да озаряваше челото на единия от любовниците и навлажняваше очите на другия, това си оставаше тяхна тайна, тъй като при вида на Микеле Луиза притисна пръст към устните си. Салвато протегна ръка на юношата.
— Какво ново? — попита той.
— Нищо определено, генерале, но във въздуха се носи шум.
— Какъв шум?
— Шум на сребърен дъжд, който се сипе неизвестно откъде.
— Сребърен дъжд, надявам се, че си се досетил да застанеш под улука?
— Не. Но успях да подложа шапка и ето една от падналите капки. — И той протегна на Салвато сребърна монета.
Младият човек я взе и веднага произнесе:
— А, рубла на Екатерина.
Микеле не разбра нищо.
— Рубла Какво е това?
— Руски пиастър. Екатерина втора е майка на император Павел първи.
— Той пък къде царува?
— В Русия.
— Гледай ти! Значи и руснаците се намесиха в нашите работи. Наистина, отдавна ни го бяха обещали. Значи са пристигнали?
— Изглежда е така, — отвърна Салвато и стана.
— Това е нещо сериозно, любима, — обърна се той към Луиза, — и ще трябва да ви напусна. Без да губя нито минута, искам да узная откъде са се взели тези рубли.
— Вървете, — отвърна младата жена с тази мека покорност, която не я оставаше от времето на злополучното дело Бекер. Тя, наистина чувствуваше, че вече не принадлежи на себе си, че, като античната Ифигения, е жертва в ръцете на Съдбата и няма сили да се бори против нея. Тя само се опитваше да я умилостиви с покорството си.