А то беше следното:
Кардиналът лагеруваше в Ариано — на два прехода от Неапол.
Фра Дяволо беше в Сесе и Теано, също на два дни път от града.
Шиярпа чакаше в Ночера, на същото разстояние от Неапол.
Най-после, републиката беше заплашена от роялистите-неаполитанци, сицилийците, англичаните, римляните, тосканците, руснаците, португалците, далматинците, турците и албанците.
Докладчикът беше мрачен, слушателите му — още повече.
Когато Салвато влезе всички погледи се устремиха към него. Той направи на Мантоне знак да продължава и до края на речта му остана прав.
После председателят попита Салвато:
— Нещо ново ли искате да ни съобщите, генерале?
— Не. Но искам да внеса предложение.
Всички познаваха пламенната смелост и непоколебимия патриотизъм на младия човек, затова се превърнаха в слух.
— След всичко, което разказа сега храбрият генерал Мантоне, считате ли, че ни остава някаква надежда?
— Почти никаква.
— А все пак? На какво можете да разчитате? Кажете.
Всички мълчаха.
— Следователно, — продължи Салвато, — вие няма на какво да се надявате и се самозалъгвате.
— А вие, генерале, имате ли надежда?
— Да, ако постъпим точно така, както ви кажа.
— Говорете.
— Всички вие сте храбри и мъжествени хора. До един сте готови да умрете за отечеството, нали?
— Така е! — извикаха членовете на Директорията, като в единен порив скочиха от местата си.
— Не се съмнявам, — продължи Салвато с обичайното си спокойствие. — Но да умрем за отечеството все още не означава да го спасим, а ние трябва да го спасим, защото така ще спасим и републиката. А да спасим републиката — значи да изградим на тази многострадална земя царство на разума, прогреса, законността, просвещението, свободата — всичко това, което ще изчезне за половин, а може би и за цял век, в случай че Фердинанд се завърне.
Разсъжденията на Салвато бяха толкова справедливи и неоспорими, че слушателите запазиха мълчание. А той продължи:
— Когато Макдонадд беше отзован в Северна Италия и французите изоставиха Неапол, аз видях вашата бурна радост от свободата. Националното самолюбие и местния патриотизъм ви бяха заслепили. Вие направихте първата крачка към робството.
Всички почервеняха от гняв. Мантоне промърмори:
— Чужденецът си остава чужденец.
Салвато присви рамене.
— Аз съм повече неаполитанец от Вас, Мантоне, — възрази той. — Вашият род е от Савоя и едва преди половин век се е преселил в Неапол. А аз съм роден в Тере де Молизе, където са се родили и почиват всичките ми предци. Бог ще ми даде великото щастие да умра на тази земя, като тях.
— Слушайте, — раздаде се нечий глас. — Мъдростта говори чрез устата на този юноша.
— Не зная какво разбирате под думата „чужденец“, — продължи Салвато, — затова пък знам какво разбирам аз под думата „братя“. Моите братя са хората от всяка страна, които като мен искат да запазят достойнството на личността чрез независимостта на нацията си. Французи, руснаци, турци, та-тари, — от момента, в който прекрачат с факел в ръка в обкръжаващия ни мрак и изрекат думите „прогрес“ и „свобода“, те стават мои братя. А чужденци за мен са тези неаполитанци, мои съотечественици, които благославят управлението на Фердинанд, маршируват под знамената на Руфо и искат отново да ни навлекат деспотичната власт на глупавия крал и разпътната кралица.
— Говори, Салвато, говори, — дочу се същият глас.
— Ето какво искам да ви кажа: вие умеете да умирате, но не умеете да побеждавате.
Сред събралите се премина тръпка. Мантоне рязко се обърна към Салвато.
— Вие умеете да умирате, — повтори момъкът, — но не умеете да побеждавате, и ето доказателство: Басети е разбит, Скипани е разбит, самият вие, Мантоне, сте разбит.
Мантоне наведе глава.
— А французите умеят да умират, но умеят и да побеждават. В Котрона те бяха 32, от тях убиха 15, а единадесет раниха. В Чивита Кастелана срещнаха четиридесет хилядна вражеската армия и я разбиха. Следователно, те могат и да побеждават.
Никой не посмя да възрази.
— Без французите ние ще умрем, ще умрем със слава и блясък, като Брут и Касий в битката при Филипи; но ще умрем отчаяни, съмнявайки се в справедливостта на провидението, казвайки си: „Доблестта е само празна дума!“ Ще умрем с още по-страшната мисъл, че заедно с нас ще умре и републиката. А с французите ние ще победим и републиката ще бъде спасена!
— Значи, французите са по-храбри от нас? — възкликна Мантоне.
— Не, генерале, никой не е по-храбър от нас, никой не е по-храбър от Чирило, който вече два пъти одобри речта ми; и когато удари смъртният ни час, надявам се да докажем, че никой не може да умре по-добре от нас. Костюшко също беше храбрец, но падайки, произнесе ужасните думи, чиято справедливост доказа трикратното разделяне на родината му: „С Полша е свършено!“ Не се съмнявам, че ние също, и на първо място вие, генерале, ще паднем с исторически думи на уста. Но повтарям ви, ако не заради самите нас, то поне Заради нашите деца, които ще трябва да започват борбата от самото начало, по-добре да не падаме.