— Искам да ме назначат лейтенант под негово командване, — каза той. — Искаш ли да стана обикновен доброволец?
— Но докато ти се биеш срещу Руфо, кой ще пази спокойствието в града? — попита председателят.
— Вие засегнахте единственото уязвимо място. Ще трябва да вземем страшно решение. Патриотите ще се оттеглят във фортовете и ще ги защищават, защищавайки с това самите се-бе си.
— Но градът, градът? — извикаха всички.
— Ще трябва да рискуваме осем, може би десет дни анархия!
— Десет дни пожари, грабежи и убийства!
— Ние ще се върнем победители и ще накажем виновните.
— Нима това ще възстанови изгорените домове, ще върне разграбените богатства, ще възкреси мъртвите?
— След двадесет години никой няма да си спомня, че са били изгорени 20 къщи, ограбени двадесет състояния, прекъснати двадесет човешки живота. Главното е да възтържествува републиката, защото ако тя не устои, падането й ще повлече след себе си хиляди несправедливости, хиляди бедствия, хиляди смърти.
Членовете на Директорията се спогледаха.
— Мини в съседната стая, — каза председателят. — Ще обсъдим този въпрос.
— Ще гласуваме за теб, Салвато! — извика Чирило.
— Аз оставам, за да повлияя на решението, ако бъде възможно, — каза Мантоне.
— Граждани, членове на Директорията, — каза Салвато като тръгваше към вратата, — спомнете си думите на Сен Жуст: „Когато става дума за революция, този който не копае достатъчно дълбоко, си копае гроба.“
При тези думи той излезе и, както му беше наредено, се настани в съседното помещение.
След десет минути вратата се отвори и към младия човек пристъпи Мантоне. Той го хвана под ръка и го поведе към улицата.
— Да вървим, — каза той.
— Къде?
— Там, където умират.
Предложението на Салвато беше отхвърлено единодушно, ако не се брои един глас. Гласът на Чирило.
LIX
НЕАПОЛИТАНСКАТА МАРСИЛЕЗА
Същата вечер в театъра Сан Карло представяха операта „Хораций и Кориации“, един от шедьоврите на Чимароза. Гледайки ярко осветена зала, елегантните дами и младите хора, които бяха оставили във фоайето оръжието си, за да го вземат отново на излизане, никой не би помислил, че Ханибал стоеше пред вратите на Рим.
Между второто и третото действие завесата изведнъж се разтвори и примадоната на театъра излезе на сцената в костюм на Гения на Отечеството и с черно знаме. Тя съобщи на зрителите това, което ни е вече известно — че патриотите имат само един избор: или да направят невероятно усилие и разгромят кардинал Руфо пред стените на Неапол, или да умрат с оръжие в ръка.
Колкото и страшна да беше тази вест, тя не обезкуражи събралите се. Всяко ново съобщение те посрещаха с викове „Да живее свободата! Смърт на тираните!“ Когато узнаха най-после за отстъплението и за връщането в града на Мантоне, в хората заговори не само патриотизмът, но и яростта. От всички страни се разнесе вик:
— Химнът на свободата! Химнът на свободата!
Артистката, която беше прочела зловещите новини, се поклони, показвайки, че е готова да изпълни искането на публиката, когато изведнъж зрителите забелязаха в една ложа Леонора Пиментел, която седеше между Монти — автора на думите, и Чимароза — авторът на музиката към тях. Тогава залата се разтресе от единодушен вик:
— Пиментел! Пиментел!
„Партепонейски Монитор“, който редактираше тази благородна жена, беше направил името й необикновено популярно.
Пиментел се поклони, но това не беше достатъчно за публиката: тя искаше Леонора сама да изпълни химна. Героинята на вечерта за миг се поколеба, но трябваше да отстъпи, най-после тя излезе от ложата и се появи на сцената под бурните аплодисменти на цялата зала.
Подадоха й черното знаме. Тя поклати глава.
— Това е знамето на мъртвите. Бог е милостив! Докато дишаме, Републиката и Свободата не са умрели. Дайте ми знамето на живите!
Донесоха й трицветното неаполитанско знаме. Тя страстно го притисна до сърцето си.
— Нека нашият победоносен флаг стане знаме на свободата, — произнесе тя, или нека бъде наш саван!
В отговор последва такава буря от аплодисменти, че театърът, изглежда, всеки момент щеше да рухне, но диригентът даде знак с палката си и при първите звуци на оркестъра в залата се възцари странна, трепетна тишина. Леонора, като муза на Отечеството, с прекрасния си контраалтов глас запя първата строфа на химна: