Трябва да познавате народа на Неапол, трябва да сте виждали проявите на неговия неистов възторг, на неговия ентусиазъм, за който думите не стигат и затова той се изразява с безумни жестове и нечленоразделни крясъци, за да си представите до каква точка на кипене беше стигнала залата, когато последният ред на „Партенопейската Марсилеза“ се откъсна от устата на певицата и оркестърът изсвири последната нота. На сцената се посипаха венци и букети. Леонора вдигна два от лаврови клонки и увенча главите на Монти и Чимароза.
И тогава, хвърлена неизвестно от кого, върху купчината цветя падна палмова клонка.
Четири хиляди длани неистово аплодираха, две хиляди гърла повтаряха:
— Палмата на Леонора! Палмата на Леонора!
— В знак на мъченичество! — отвърна пророчицата, като вдигна клончето и го притисна до гърдите си със скръстени ръце.
Залата обезумя. Зрителите се спуснаха на сцената. Мъжете коленичиха пред певицата, а когато каретата й се приближи към входа, възторжените патриоти разпрегнаха конете и я подкараха сами, съпроводени от оркестъра, който до пет сутринта свиреше под прозорците й. През цялата нощ съчинената от Монти песен звучеше по улиците на Неапол.
Но огромния ентусиазъм, който едва не беше съборил стените на театъра, на другия ден забележимо помръкна. Вчерашният плам се обясняваше с атмосферата на събраните хора, жегата, ярката светлина, шума, магнетическите токове на тълпата. Той неизбежно трябваше да угасне, когато изчезна цялата съвкупност от обстоятелствата, породили тази трескава възбуда. След като видя как се завръщат в безпорядък през Капуанската порта или през Кармине последните защитници на Неапол, ранени, покрити с прах, бягащи от полесражението, градът изпадна в тревога, която премина скоро в мрачна потиснатост.
А през това време пръстенът на вражеските войски все по-тясно се свиваше около Неапол, стремейки се да затвори града в железен юмрук, да го задуши с огненото си дихание. Неумолими противници, яростни врагове притискаха републиката от всички страни:
От север Фра Дяволо;
От изток Пронио;
От югоизток Руфо, де Чезаре и Шиярпа;
От юг и запад остатъците от британския флот, който всеки момент можеше да стане по-силен от когато и да било, подкрепен от четири руски, петте португалски и три турски кораба. Най-после, всички тиранични режими на Европа, изглежда, се бяха надигнали, за да задушат вика на свободата, прозвучал в нещастния град.
Но нека побързаме да кажем, че неаполитанските патриоти бяха на висотата на положението. На пети юни Директорията, с цялата церемония, която възкресяваше античните времена, развя червеното знаме и обяви, че Отечеството е в опасност. Тя призова всички граждани да се въоръжат за съвместна защита. Никого не принуждаваха насила, но строгата заповед гласеше, че по сигнал от фортовете (три оръдейни изстрела през равни интервали) всички граждани, които не са членове на националната гвардия или патриотичните общества, трябва да влязат в домовете си, да затворят вратите и прозорците и да не се показват на улиците до следващия сигнал — единичен изстрел. Всеки такъв гражданин, който бъде заловен на улицата с оръжие в ръка след първия сигнал, ще бъде задържан и разстрелян като враг на народа.
Четирите крепости на Неапол: замъкът Кармине, Новият замък, замъкът Уово и крепостта Сан Елмо — бяха снабдени с продоволствие за три месеца.
Първи се яви за оръжие и боеприпаси един полусляп старец, знаменит адвокат в миналото и познавач на неаполианските старини, който някога беше развеждал император Йосиф II при пътуването му из Италия. Съпровождаха го двамата му племенника — на двадесет и двадесет и девет години. След като дадоха оръжие на младите хора, патриотите искаха да откажат на стареца, под предлог на почти пълната му слепота.
— Аз ще се приближа толкова близко до врага, че ще бъде възможно да не го видя, — с достойнство отвърна старецът.
Освен политически въпроси трябваше да решават и социални: народът беше лишен от хляб и Директорията постанови да се оказва помощ на населението — това беше проява на хуманност и в същото време, твърде полезна от гледна точка на политиката.
Доменико Чирило реши да се създаде взаимоспомагателна каса за населението на Неапол и пръв предаде в нея наличните си пари, повече от две хиляди дуката. Примера му последваха най-благородните граждани — Пагано, Конфорти, Бафи. На всяка улица избраха най-уважавания жител, най-почтената жена, нарекоха ги Баща и Майка на бедните и им възложиха да събират пари за тях. Тези лица посещаваха скромните жилища, спускаха се в жалките таверни, качваха се по таваните и оставяха там милостиня от името на отечеството. Работниците, които владееха някакъв занаят, получаваха работа, болните — помощ и закрила. С най-голям ентусиазъм и самоотверженост се отдадоха на тази дейност две дами: херцогиня ди Пополи и херцогиня ди Касано.